— Целта на експеримента беше да ги оставим заедно — хвърли му бегъл поглед младата жена. — Исках да изследвам поведенческите и физическите им промени именно в тези условия.

— Но нещата явно са излезли от контрол — подхвърли Дагоста.

— Така е — потвърди Марго. — Като приеха известни количества от растението на Мбвун, всички се заразиха с реовируса. Което е крайно необичайно, защото човешките вируси по принцип са безвредни за мишките, които имат много силна имунна система. А сега гледай внимателно… — Пристъпи към най-горната клетка и се наведе над нея. Оцелялото животинче изсъска и се стрелна напред. Дългите жълтеникави резци яростно се впиха в предпазната мрежа.

— Очарователно, няма що — промърмори Дагоста. — Значи са се били до смърт, а?

Марго кимна.

— Но най-странното е, че след тази жестока битка победителката беше полумъртва, след което раните й зараснаха с изненадваща бързина. Абсолютно същата ситуация се наблюдава и в останалите клетки. Май ще се окаже, че заедно с другите си необичайни характеристики това растение притежава и мощни лечебни свойства. Опитните животни изпитват силно раздразнение от светлината — един факт, който ни беше предварително известен. Джен остави една лампа да свети през нощта и това се оказа достатъчно, за да ликвидира цялата ни колония от едноклетъчни.

Замълча за момент, загледана в клетките, после добави:

— Искам да ти покажа и още нещо. Джен, би ли дошла за малко?

С помощта на лаборантката Марго вкара разделителна стена в най-горната клетка, изолира агресивната мишка и събра с дълга пинцета останките на мъртвите й другарки.

— Да хвърлим едно око — каза тя и отнесе легенчето при стерео увеличителя на главната лабораторна маса. Избра една глава, отдели кожата от черепа и го постави под окулярите. Същото стори и с прешлените на гръбначния стълб. — На пръв поглед всичко изглежда нормално. Ако изключим ярко изразената регенеративност, останалите промени са повече поведенчески, отколкото морфологични. Разбира се, това може да се твърди само по отношение на този вид. Рано е да са правят каквито и да било категорични изводи, но по всичко личи, че Кавакита е успял да „опитоми“ това странно растение.

— След като вече е станало късно — отбеляза Дагоста.

— Именно това ме учудва. Явно е погълнал някакви количества, преди да стигне до откритието си. Но защо е поел риска да го изпитва върху себе си? Това не е в стила му. Няма как да не си е давал сметка, че дори и след тестове върху хора, пак няма да получи окончателни резултати.

— Самонадеяност — предположи Дагоста.

— Никой не е толкова самонадеян, че да се постави в положението на опитно свинче — поклати глава Марго. — Кавакита беше опитен професионалист, чиято прецизност стигаше до маниакалност. Нещата просто не се връзват.

— Пристрастяването се простира навсякъде, дори върху хора, за които никой не би допуснал такова нещо — каза Дагоста. — Бил съм свидетел на много случаи с лекари, медицински сестри, а дори и полицаи.

— Може — въздъхна младата жена, ала съмнението в гласа й остана. — Но да вървим нататък. Това тук са бактериите и едноклетъчните, които също заразихме с реовируса. Получи се нещо много странно: всички реагираха негативно — амеби, парамеции, ротатории… С изключение на ей това тук… — Отвори вратичката на един инкубатор, в който имаше цяла редица стъкълца за посявка, покрити с пихтиесто вещество с пурпурен цвят. В средата на всяко стъкълце лъщеше сребристо кръгче с размер на дребна монета. Именно тези кръгчета бяха колониите едноклетъчни организми. Извади едно стъкълце и добави: — Това е B. meresgerii — едноклетъчен организъм, който живее в океана — обикновено в плитки води, върху планктон и водорасли, които са основната му храна. Предпочитам да работя с него, защото е податлив, предсказуем и изключително чувствителен към химикалите.

Плъзна примка от тънка жичка по повърхността на колонията и прехвърли материала върху лабораторното стъкло. Настрои микроскопа и направи място на Дагоста.

Той се наведе над окуляра. Отначало не различи нищо, но после забеляза голямо количество бистри и обли мехурчета, които бясно мърдаха с камшичетата си.

— Не ми се виждат много кротки и податливи — отбеляза лейтенантът.

— Обикновено са такива.

В следващия миг си даде сметка, че движенията на едноклетъчните нямат нищо общо с хаоса, а напротив — абсолютно целенасочени са. На практика миниатюрните организми водеха битка на живот и смърт, пробиваха външната мембрана на противника и проникваха в него.

— Не каза ли, че се хранят с планктон?

— Ще повторя предишния си отговор: обикновено да… — Марго задържа погледа си върху лицето му: — Зловещичко, а?

— Доста — промърмори Дагоста и побърза да се отдръпне от микроскопа. С изненада установи, че му се гади от агресивността от тези низши създания.

— Помислих, че трябва да го видиш, защото ако колегите ти са решили… — Младата жена изведнъж замълча и напрегнато се залепи за прибора.

— Какво има? — попита Дагоста.

Изтече цяла минута в мълчание, после Марго вдигна глава и промърмори:

— Странно, много странно… — Обърна се към лаборантката и добави: — Джен, я им капни малко еозинофил. А след това им пусни радиоактивните маркери, за да разберем кои са първите заселници…

Направи знак на лейтенанта да почака и се зае с подготовката на микроскопските слайдове. Накрая колонията легна под окуляра, а Марго се надвеси над него и сякаш заспа. В един момент се изправи, нахвърли някакви бележки и отново се залепи за микроскопа, броейки тихичко под нос.

— Продължителността на живота на тези едноклетъчни е около шестнадесет часа, но тук са вече тридесет и шест и въпреки това са живи и здрави — озадачено рече тя. — При температура от тридесет и седем градуса B. meresgerii се делят на всеки осем часа, което означава… — хвърли поглед към диференциалното уравнение в бележника си, — че след тридесет и шест часа би трябвало да има между седем и девет мъртви клетки на всяка жива…

— Е, и?

— От направените сметки излиза, че това съотношение е наполовина по-ниско.

— Което означава?

— Което означава, че споменатото едноклетъчно или се дели на по-големи интервали, или…

Замълча, отново се залепи за прибора и Дагоста долови за втори път тихото й броене.

— Интервалите на делене са нормални — изправи се бавно тя.

— Което означава? — отново попита Дагоста и механично опипа пурата в джоба си.

— Означава, че живеят с петдесет процента по-дълго.

Лейтенантът втренчено я погледна.

— Ето го мотивът на Кавакита! — тихо промълви той.

На вратата се почука, после, още преди някой да реагира, на прага се изправи Пендъргаст, издокаран в безупречен черен костюм. Свидетелство за подземната му експедиция беше малък белег над лявата вежда и леката умора, изписана върху видимо отслабналото му лице.

— Пендъргаст! — възкликна Дагоста. — Най-после!

— Здравейте. Очаквах да те намеря именно тук, Винсънт. Съжалявам, че се забавих, но малката ми екскурзия се оказа по-трудна от очакваното. Бих могъл да те запозная с перипетиите си половин час по- рано, но душът и преобличането бяха просто наложителни.

— Какви перипетии? — погледна го с интерес Марго. — Да не би да сте ги срещнали?!

— Срещнах ги — кимна Пендъргаст. — Видях и много други неща. Но нека по-напред да чуя какво става на повърхността. Вече научих за клането в метрото, видях и армията в сини униформи, която очевидно се готви за масирана атака. Но сигурно има още много неща, които съм пропуснал.

Без да губят повече време, Марго и Дагоста му разказаха за същинските качества на „гланца“, за Уитлъси и Кавакита, за предстоящото наводняване на тунелите „Астор“. Агентът слушаше внимателно и наруши мълчанието си само за да зададе няколко въпроса, свързани с експериментите на Марго.

Вы читаете Маршрут 666
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату