театрална сцена. Изобщо не си го и помисляй.
Знаеше, че в следващия миг щеше да го помоли да я придружи.
— Трябва да дойдеш с мен. Тази вечер. Това писмо ми трябва.
— Ти дори не знаеш дали е писмо. Може да е квитанция от пералнята.
— Бил, дори квитанция от пералнята ще бъде важна улика.
— Могат да ни арестуват.
— Не, няма да те арестуват.
— Какво искаш да кажеш с това „ти“?
— Аз ще отвлека вниманието на пазача, докато ти се прехвърлиш през оградата. Можеш да се преоблечеш така, че да не биеш на очи. — Очите на Нора засвяткаха още по-силно. — Да! Можеш да се предрешиш, да речем, като бездомен клошар, който просто се ровичка из боклука. Ако те уловят, в най- добрия случай ще те прогонят.
Смитбак беше ужасен.
— Аз? Клошар?! Няма начин. Ти ще бъдеш клошарят.
— Не, Бил, това няма да сработи. Аз ще трябва да съм проститутката.
Набученият на вилицата къс от бифтека застина на половината път към устата на Смитбак.
Нора му се усмихна сладко:
— Току-що заля със сос цялата предница на прекрасния си италиански костюм.
Шеста глава
Нора надникна иззад ъгъла към улица „Хенри“, потрепервайки леко. Нощта бе хладна, а оскъдната й минипола и сребристата найлонова блузка не можеха да я стоплят. Помисли си, че единствено тежкият грим добавяше някаква достоверност на образа й. В далечината се чуваше трафикът от площад „Чатъм“, а наблизо се мержелееше огромният, черен и зловещ силует на Манхатънския мост. Беше почти три часът сутринта и улиците на Долен Ийст сайд бе пуст.
— Какво виждаш? — попита зад гърба й Смитбак.
— Мястото е доста добре осветено. Виждам обаче само един пазач.
— Какво прави?
— Седи си, пуши и чете романче с меки корици.
Смитбак се намръщи. Оказа се потискащо лесно да бъде посветен в скитничеството.
Ъгловатото му тяло бе загърнато в лъскава черна мушама, под нея носеше риза на карета, чифт мръсни дънки, беше обул охлузени маратонки. В гардероба му имаше достатъчно богат избор от стари мръсни дрехи. Предрешаването се довършваше от малко сажди по лицето, малко зехтин по косата, плюс пет найлонови плика с мръсно бельо на дъното.
— Как изглежда?
— Едър и гаден.
— Стига, де.
Смитбак не беше в настроение за шеги. Така както бяха облечени, не можаха да спрат такси в Горен Уест сайд и се принудиха да вземат метрото. Никой не й направи предложение, но беше обект на маса зазяпвания, последвани от погледи към Смитбак, чието послание беше ясно: какво търси високоплатено момиче на повикване с този скитник? Дългото пътуване с две прехвърляния не подобри настроението на Смитбак.
— Този твой план е доста уязвим — мрънкаше той. — Сигурна ли си, че ще се справиш?
Изражението му бе маска на раздразнението.
— И двамата имаме клетъчни телефони. Ако се случи нещо, ще пищя, че ме убиват, а ти ще звъннеш на 911. Но не се безпокой, той няма да прави бели.
— Ще бъде твърде зает да зяпа циците ти — рече мрачно Смитбак. — С тази блузка все едно си гола.
— Повярвай ми, мога да се погрижа за себе си. Не забравяй, че роклята е в предпоследната ниша вдясно. Опипай задната стена, да намериш процепа. След като се измъкнеш навън ми се обади. Хайде, тръгваме.
Тя излезе на уличното осветление и тръгна по тротоара към входа на строителната площадка, токчетата й остро потракваха по настилката, гърдите й се полюшваха. Когато наближи, тя спря, бръкна в златистата си чантичка и направи пресилена гримаса. Вече усещаше погледа на пазача върху тялото си. Изпусна червилото си, наведе се да го вдигне — целта беше той да огледа добре какво има под роклята й — и докосна устните си. След това отново се разрови в чантичката си, изруга и се огледа. Погледът й спря върху пазача. Той я зяпаше, книгата лежеше забравена в скута му.
— По дяволите! Забравила съм си цигарите в бара — усмихна му се ослепително Нора.
— Ето — рече онзи и се надигна бързо. — Вземете една от моите.
Тя пристъпи с рамо напред и прие цигарата през дупка в заключената с верига телена порта и се обърна гърбом към площадката. Молеше се Смитбак да действа бързо.
Пазачът извади запалка, опита се да я мушне през портата, но не успя.
— Само минутка, да отключа тая врата.
Тя зачака с цигара в ръка.
Вратата се отвори и той щракна запалката. Нора приближи, наведе се над пламъчето и пое дима с надеждата да не се закашля.
— Благодаря.
— Няма защо — отвърна пазачът.
Беше млад, сламенорус, нито дебел, нито слаб, малко заспал на вид, не беше кой знае колко як и определено бе смутен от присъствието и. Добре.
Без да помръдва тя дръпна още веднъж от цигарата и каза:
— Хубава нощ.
— Сигурно ви е студено.
— Малко.
— Ето, вземете това.
С галантен жест пазачът свали якето си и го наметна върху раменете й.
— Благодаря.
Пазачът изглеждаше така, сякаш не можеше да повярва на късмета си. Нора знаеше, че е привлекателна; знаеше също, че тялото й, след всичките години прекарани с раница в пустинята, не изглежда никак зле. Прекаленият грим й внушаваше някакво чувство за безопасност. Беше сигурна едно на милион, че пазачът не би могъл после да разпознае археоложката от Нюйоркския природонаучен музей. По някакъв — странен начин облеклото й я караше да се чувства дръзка, нахална и доста секси.
Дочу далечно изтрополяване; Смитбак трябва да се бе прехвърлил през оградата.
— Всяка вечер ли работиш тук? — попита бързешком.
— Пет нощи седмично — отвърна пазачът, адамовата му ябълка сякаш вибрираше. — След като строежът вече започна. Вие — ъ-ъ-ъ тук някъде ли живеете?
Тя кимна неопределено в посока към реката.
— А ти?
— В „Куинс“.
— Женен ли си?
Тя забеляза как ръката му, на която преди това бе мярнала брачна халка се плъзна зад кобура на пистолета.
— Не, не и аз.
Тя кимна и дръпна отново от цигарата. Зави й се свят. Как могат хората да ги пушат тези неща? Искаше й се Смитбак да побърза.
Усмихна се, пусна фаса на земята и го размаза с крак.
Пакетът мигновено се появи отново.
— Още една?
