С голямо усилие прогони тези мисли. Мери Грийн и семейството й отдавна не бяха на този свят. Беше трагично, ужасяващо, но не я засягаше.
След като завърши със сортирането, тя започна да поставя епруветките в специалните им контейнери за транспортиране, облицовани с дунапрен. Най-добре ще е да ги раздели на три партиди, в случай, че един от контейнерите се изгуби. Запечата контейнерите и се зае с товарителниците и етикетите на „Федеръл експрес“ за пратката.
На вратата се почука. Дръжката се завъртя, но металната врата само издрънча в рамката си. Нора погледна през рамо.
— Кой е? — извика.
Дрезгавият шепот бе заглушен от вратата.
— Кой?
Неочаквано се изплаши.
— Аз съм. Бил.
Плахият глас бе малко по-силен.
Нора се изправи, обзета от смесено чувство на облекчение и гняв.
— Какво търсиш тук?
— Отвори.
— Да не си мръднал? Махай се оттук. Веднага.
— Нора, моля те. Важно е.
— Важно е да се разкараш веднага и да стоиш настрани от мен. Предупреждавам те.
— Трябва да говоря с теб.
— Край. Викам охраната.
— Не, Нора. Почакай.
Нора вдигна слушалката и набра номера. Охранителят, с когото бе свърза, й заяви, че с най-голямо удоволствие ще изгони натрапника. Гардовете веднага ще дойдат.
— Нора! — извика Смитбак.
Нора седна до работната си маса и се опита да успокои мислите си. Затвори очи. Игнорирай го. Просто не му обръщай внимание. Охраната щеше да дойде всеки момент.
Смитбак продължаваше да я умолява иззад вратата.
— Пусни ме само за минута. Има нещо, което трябва да узнаеш. Снощи…
Нора чу тежки стъпки и твърд глас:
— Господине, вие се намирате в забранена за външни лица зона.
— Ей! Пуснете ме! Аз съм репортер от…
— Моля ви, елате с нас, господине.
Чу се шум от боричкане.
— Нора!
В гласа на Смитбак прозвуча още по-силна нотка на отчаяние. Въпреки всичко Нора отиде до вратата, отвори я и надникна навън. Двама яки мъже от охраната държаха Смитбак помежду си. Той я погледна, лизнатият му кичур коса се тресеше укорително, докато се опитваше да се освободи.
— Нора, не мога да повярвам, че си повикала охраната!
— Добре ли сте, госпожице? — попита единият от мъжете.
— Добре съм. Но този човек не трябва да бъде тук.
— Насам, господине. Ще ви съпроводим до вратата.
Охранителите задърпаха Смитбак назад.
— Пусни ме дебелак, такъв! Ще се оплача от теб, господин 3467!
— Добре, господине, направете го, господине.
— Стига си ми викал „господине“. Това е нападение.
— Да, господине.
Двамината невъзмутимо го поведоха по коридора към асансьора.
Докато гледаше това, Нора бе обзета от объркани, противоречиви чувства. Горкият Смитбак. Какво недостойно изхвърляне. Но той пък сам си го бе заслужил, нали така? Нужен му беше подобен урок. Не можеше да се появява ей така, загадъчно и театрално и да очаква от нея…
— Нора! — понесе викът му от дъното на коридора. — Трябва да ме изслушаш, моля те! Пендъргаст е бил нападнат, чух го по полицейския скенер. Намира се в „Сейнт Люкс — Рузвелт“, на Петдесет и девета. Той е…
В следващия миг Смитбак вече го нямаше, гласът му заглъхна зад затворените врати на асансьора.
Осма глава
Никой не искаше да каже нищо на Нора. Мина цял час, преда да се срещне с лекаря. Най-сетне той се появи в чакалнята. Беше млад, уморен, с измъчено лице и с двудневна брада.
— Доктор Кели? — рече той, докато оглеждаше стаята, след като погледна и картона, който носеше.
Тя се надигна и погледите им се срещнаха.
— Как е той?
Лицето на лекаря се разтегли в хладна усмивка.
— Ще се оправи. — Погледна я с любопитство. — Доктор Кели, вие медицински…
— Археоложка съм.
— Аха. И каква се падате на пациента?
— Приятелка. Мога ли да го видя? Какво се е случило?
— Снощи е бил намушкан с нож.
— Боже мой!
— Острието е минало на сантиметри от сърцето. Извадил е голям късмет.
— Как е сега?
— Той е в… — лекарят млъкна за миг и леката усмивка отново се появи — в отлично настроение. Странна птица е този господин Пендъргаст. Настояваше за местна упойка при операцията — крайно необичайно, всъщност дори нечувано, но инак не искаше да подпише документите, че е съгласен да бъде опериран. След това поиска огледало. Трябваше да донесем от родилното. Никога не съм имал толкова… хм… взискателен пациент. Дори си помислих, че на операционната ми се намира хирург. Те са най-лошите пациенти, нали разбирате?
— За какво поиска огледало?
— Настояваше да гледа. Жизнените му показатели спадаха, губеше кръв, но настояваше категорично да види раната от различни ъгли, преди да ни позволи да оперираме. Много необичайно. Каква е професията на господин Пендъргаст?
— ФБР.
Усмивката се изпари.
Разбирам. Е, това обяснява донякъде нещата. Отначало го настанихме в двойна стая, нямаше единични, но много скоро трябваше да му намерим отделна стая. Наложи се да преместим един сенатор.
— Защо? Пендъргаст ли се оплака?
— Не… не той. — Лекарят се поколеба за миг. — Взел да гледа видеофилм за някаква аутопсия. Много натуралистичен. Съквартирантът му, разбира се, се възпротиви. И добре, че го преместихме. Защото преди час се започна. — Лекарят сви рамене. — Отказа да яде болничната храна, настояваше да поръча ядене от „Балучи“. Отказа да го включим на системи. Отказа обезболяващи лекарства — никакъв оксиконтин, нито дори викодин или тиленол номер три. Сигурно изпитва адска болка, но не го показва. С тези нови правилници за правата на пациента ръцете ми са направо вързани.
— Звучи съвсем типично за него.
— Хубавото е, че най-трудните пациента обикновено се възстановяват най-бързо. Само дето ми е жал за сестрите. — Лекарят погледна часовника си. — Можете да го видите. Стая 1501.
Когато Нора приближи стаята, усети лек аромат във въздуха — нещо не съвсем на място сред миризмите
