Дамата бавно поклати глава.
— Не ме посвети в тази тема.
След малко тя продължи:
— Долу-горе по времето на пожара Ленг престана да посещава събранията в Академията. Престана да ходи в Нюйоркския музей. Баща ми изгуби контакт с него. Той сякаш бе изчезнал от научните кръгове. Трябва да бяха минали трийсет години преди да се появи отново.
— Кога стана това?
— По време на Първата световна война. Тогава бях малко момиче. Баща ми се е оженил късно, нали разбирате? Та, тъкмо тогава получи писмо от Ленг. Много дружелюбно писмо, изразяващо желание за възстановяване на познанството. Баща ми отказа. Ленг настояваше. Започна да ходи в музея, да присъства на лекциите на баща ми, да прекарва известно време в архивите на музея. Баща ми се обезпокои, а след време се и изплаши. Толкова беше загрижен, та мисля, че дори се съветва по този въпрос с някои от членовете на Академията, с които беше близък. Джеймс Хенри Пърсивал и Дюмонт Бърли са две от имената, за които се сещам сега. Идваха на няколко пъти у дома преди края.
— Разбирам — рече Нора и нахвърля още няколко бележки. — Но вие никога не сте се срещали с Ленг?
Последва кратка пауза.
— Само веднъж. Дойде веднъж у дома късно вечерта с някакъв образец за баща ми, но бе отпратен. Остави образеца. Някакъв истукан от Южните морета, без особена стойност.
— И после?
— На следващия ден баща ми изчезна.
— И вие сте убедени, че това е дело на Ленг.
— Да.
— Защо?
Старата дама пооправи косата си. Острият й поглед срещна погледа на Нора.
— Мило дете, откъде бих могла да знам?
— Но защо Ленг ще го убива?
— Мисля, че баща ми беше открил нещо за него.
— Музеят не проведе ли разследване?
— Никой не беше виждал Ленг в музея. Никой не го бе виждал да посещава баща ми. Нямаше никакви доказателства Нито Пърсивал, нито Бърли проговориха. На хората от музея им беше по-лесно да опетнят името на баща ми — да намекнат че е избягал поради някаква неизвестна причина — отколкото да проведат разследване. По онова време бях още момиче. Когато пораснах и поисках случаят да бъде разследван, не можех да предложа нищо ново. Искането ми беше отхвърлено.
— А майка ви? Тя имаше ли подозрения?
— По онова време тя беше вече починала.
— А какво стана с Ленг?
— След последното му посещение при баща ми никой повече не го е виждал или чувал.
Нора пое дълбоко въздух.
— Как изглеждаше Ленг?
Клара Макфадън не отговори веднага.
— Никога няма да го забравя — рече най-сетне. — Чела ли сте „Падането на къщата на вратаря“ от Едгар Алън По? Там има едно описание, което ме порази, когато попаднах на него. То сякаш обрисуваше точно Ленг. И до ден-днешен е запечатано в съзнанието ми и мога да цитирам части от него: „мъртвешки бледно лице; големи, блестящи и много светли очи… фино изваяна брадичка, която издаваше желание за известност, за морална енергия.“ Ленг имаше руса коса, сини очи и орлов нос. Старомодно черно палто, официално облечен.
— Това е много живо описание.
— Ленг беше от онзи вид хора, чийто образ остава у вас дълго след като самият него го няма. И въпреки това, знаете ли, аз запомних най-вече гласа му. Беше нисък, кънтящ, със силен акцент, звучеше много странно — все едно двамина души говорят в унисон.
Изпълващият стаята мрак някак необяснимо се беше сгъстил. Нора преглътна. Вече беше задала всички въпроси, които бе планирала да зададе.
— Благодаря ви много за времето, което ми отделихте, госпожице Макфадън — каза тя, докато се изправяше.
— Защо се занимавате с всичко това сега? — попита рязко старата дама.
Нора осъзна, че тя сигурно не бе виждала вестникарската статия, нито пък бе чувала нещо за скорошните „папагалски“ убийства, дело на „Хирурга“. Запита се какво да й каже. Огледа стаята, тъмна, застинала в сенките на викторианското си безредие. Не искаше именно тя да смути света на тази жена.
— Правя проучвания на ранните „музеи на чудатостите“.
Старата дама я фиксира с блестящите си очи.
— Интересна тема, дете мое. И може би — опасна.
Единадесета глава
Специален агент Пендъргаст лежеше в болничната си стая напълно неподвижен (ако се изключат бледосините му очи). Изгледа как Нора Кели излиза и затваря подире си вратата. Погледна към стенния часовник — точно девет вечерта. Тъкмо време да започва.
Обмисли отново всяка дума, която Нора бе изрекла по време на посещението си, търсеше и най-малкия факт или отправка, които би могъл да пропусне при първоначалното й изслушване. Но нямаше нищо подобно.
Посещението й в Пийкскил бе потвърдило най-мрачното му подозрение: Пендъргаст отдавна бе убеден, че Ленг е убил Шотъм и е изгорил „музея“ му. А сега изпитваше увереност, че изчезването на Макфадън също е причинено от Ленг. Шотъм сигурно е предизвикал Ленг малко след като е скрил писмото в кутията в слонското стъпало. Ленг го е убил и е прикрил престъплението с пожара.
Ала най-важните въпроси оставаха. Защо Ленг е избрал „музея“ за база на действията си? Защо е предложил услугите си на приютите, година преди да убие Шотъм? И къде е преместил лабораторията си, след като „музеят“ е изгорял?
Пендъргаст знаеше от собствен опит, че серийните убийци бяха „мърлячи“ — бяха невнимателни и оставяха улики. Но Ленг, разбира се, беше съвсем различен. Погледнато по-стриктно, той не беше сериен убиец. Беше забележително умен. Ленг оставяше някакъв негативен отпечатък навсякъде, където се появяваше; освен това се характеризираше с това колко малко се знае за него. Имаше още много неща за установяване, но те бяха скрити в огромната информация, пръсната из болничната стая. Имаше само един начин да се извлече тази информация. Само проучването нямаше да бъде достатъчно.
Освен това съществуваше проблемът на растящата му необективност по това дело, растящата му емоционална ангажираност. Ако не предприемеше най-строги мерки, ако не установеше обичайната си дисциплина, щеше да се провали. А той не можеше да си позволи това.
Време беше да започне пътуването си.
Погледът на Пендъргаст се отмести към купчините книги, карти и стари периодични издания, които изпълваха половин дузина медицински колички в стаята му. Погледът му се спираше ту на една, ту на друга наклонена повърхнина. Най-важният документ лежеше върху нощното му шкафче: плановете на „Музея на Шотъм“. Взе го за пореден път, вторачи се в него, запомняйки всяка подробност. Секундите неумолимо течаха. Остави настрани пожълтелия чертеж.
Време беше. Но първо трябваше да стори нещо за непоносимия шум, който го обгръщаше.
След като състоянието му премина от „сериозно“ към „стабилно“, Пендъргаст се премести от „Сейнт Люкс — Рузвелт“ в болницата „Ленъксхил“. Старата сграда на авеню „Лексингтън“ имаше най-дебелите стени от всички здания в града с изключение на „Дакота“, където беше апартаментът му. Ала дори тук го връхлитаха най-различни звуци: писукането на апарата за измерване на кислорода в кръвта над главата му; приглушените гласове на клюкарстващите сестри в стаята им; хъркането на пациента с тумора в съседната
