стая; бученето в тръбите на вентилационната система, вкопани в стените и тавана. Не можеше да стори нищо, за да отстрани физически тези шумове; ала те можеха да изчезнат посредством друг начин. Това бе мощна мисловна игра, която бе усвоил и развил — собствена адаптация на чонг ран, старинна техника за медитация, разработена от бутанските будисти.
Пендъргаст затвори очи. Представи си, че в съзнанието му е разположена шахматна дъска върху дървена масичка, ярко осветена от сноп жълта светлина. След това „създаде“ двама играчи. Единият направи първия ход, другият го последва. Започна партия по ускорен шахмат; след това — втора, трета. Двамата играчи променяха стратегиите си, предприемаха съответстващи контраатаки: обърната наопаки „Ханъм“, ендшпил с два офицера, Виенски гамбит.
Шумовете изчезваха един по един.
Когато последната партия завърши реми, Пендъргаст махна шахматната дъска. След това „създаде“ пред вътрешния си взор четирима играчи и ги настани около масичка за игра с карти. Пендъргаст винаги бе смятал бриджа за по-благородна и по-изтънчена игра от шахмата, но рядко играеше с други хора, тъй като ако се изключат починалите членове на семейството му, не намираше стойностни партньори. И ето, че играта започна, всеки играч бе зает единствено със собствените си тринайсет карти, със собствени стратегии и интелектуални възможности. Играта започна с анонси на цветове, шлемове и дълбоки хитрости. Пендъргаст се забавляваше с играчите, сменяше системите на Блакууд, Гербер и Стейман, принуждаваше анонсиращият да забравя, а Запад и Изток да си подават погрешни анонси.
Докато свърши първият робер, всички разсейващи шумове бяха изчезнали. В съзнанието му властваше дълбока тишина. Пендъргаст се обърна още по-навътре в себе си.
Време беше да започне със съпоставките на спомените.
Минаха няколко минути на интензивно умствено съсредоточаване. Най-накрая се почувства готов.
Мислено се надигна от леглото. Чувстваше се лек, „въздушен“, досущ като призрак. „Видя се“ как крачи из пустите болнични коридори, как слиза по стълбите, как прекосява сводестото фоайе и излиза на широко стълбище пред фасадата на болницата.
Само че сградата вече не беше болница. Преди сто и двадесет години тя бе известна като Нюйоркския санаториум за болни от туберкулоза.
Пендъргаст се спря за миг на най-горната площадка, огледа се в напиращия мрак. На запад, към Сентръл парк, Горен Ийст сайд бе като шарена черга от свинеферми, пустеещи земи и скалисти възвишения. Тук-таме се издигаха струпани набързо коптори, сгушили се така, сякаш да се защитят срещу природните стихии. По авенюто имаше газови лампи, макар и нарядко разположени, те хвърляха малки кръгове светлина върху мъглявия макадам.
Пейзажът беше неясен, мъгляв — подробностите в този район не бяха от значение. Пендъргаст обаче си позволи да опита въздуха. Миришеше силно на въглищен дим, влажна земя и конски тор.
Слезе по стълбите, зави по Седемдесет и шеста улица и пое покрай реката на изток. Тук беше най-гъсто населено, нови каменни сгради се издигаха досами старите здания с дървен гредоред и фасади. По наръсените със слама улици се клатушкаха карети. Хората го подминаваха мълчаливо; мъжете, облечени в дълги сюртуци с тесни ревери, а жените — с турнюри и шапки с воали.
На следващата пресечка се качи на трамвай и плати пет цента за пътуването до Четирийсет и втора улица. Там се прехвърли на вдигнатата над улицата железница „Бауъри и Трето авеню“ и плати още двайсет цента. Тази „огромна“ цена му осигури отделно купе със завеси и плюшени седалки. Парният локомотив, начело на композицията, носеше името „Чонси М. Дипю“. Докато фучеше на юг, Пендъргаст се отпусна без да помръдне в плюшеното си кресло. Бавно-бавно в света му отново започнаха да нахлуват звуци: първо, потракването на колелетата върху релсите, след това — бъбренето на пътниците. Бяха погълнати от грижите на 1881 година: оздравяването на президента и неминуемата забрана на оръжия на баловете; ветроходната регата на яхтклуба „Кълъмбъс“ по река Хъдсън, проведена същия следобед; чудодейните лечебни свойства на магнетичните облекла на „Уилсония“.
Все още имаше, разбира се, празни места — смътни тъмни петна, досущ като мъгла — за които Пендъргаст имаше малко или никаква информация. Нито едно пътуване из паметта не беше цялостно. Напротив, имаше исторически подробности, които бяха безвъзвратно изгубени.
Пендъргаст слезе, когато влакът най-сетне стигна до ниската част на „Бауъри“ Постоя известно време на перона, този път се огледа по-внимателно. Релсите се издигаха над тротоарите, а не вървяха по средата на улиците, а навесите йод тях бяха покрити с мазен слой стичащо се масло и пепел. „Чонси М. Дипю“ издаде остър писък и яростно се втурна към следващата си спирка. Коминът му избълва пушек и гореща сгурия, които се пръснаха в оловния въздух.
Той се спусна по дървената стълба на равнището на земята пред малък дюкян. Погледна фирмената му табела: „Джордж Уошингтън Абакус, лицев оператор и художник-бръснар.“ Широката улица пред него беше море от подскачащи цилиндри. Омнибуси и каруци препускаха по средата на пътя. Амбулантни търговци на всякакви стоки се бяха сбутали на тесния тротоар и рекламираха шумно стоките си.
— Тенджери, тигани — викаше калайджия. — Поправете тенджерите и тиганите си!
Някаква жена мъкнеше димящ котел на колела и викаше:
— Стриди! Тук са вашите най-хубави стриди!
Вляво от Пендъргаст един мъж, който продаваше варена царевица от детска количка, извади един кочан, избърса го с мазен парцал и го протегна подканващо. Пендъргаст поклати отрицателно глава и си запроправя път през тълпящите се хора. Избутаха го встрани; за миг го обгърна мъгла, загуби концентрацията си, но бързо се съвзе. Сцената се появи отново.
Пое на юг, постепенно петте му сетива се възвърнаха и започна да възприема околната среда. Шумът беше почти смазващ — чаткане на копита, безброй откъслеци от музика и песни, викове, писъци, вой, ругатни. Въздухът бе напоен с миризмата на пот, тор, евтин парфюм и печено месо.
По-нататък по улицата — на „Бауъри“ 43 Бъфало Бил играеше в „Уиндзър“ своето шоу „Разузнавачи от равнините“. По-нататък имаше
Пендъргаст мина покрай всичко това без изобщо да го погледне.
На ъгъла се спря, за да се ориентира, след това зави по „Източен Бродуей“. След трескавото оживление на „Бауъри“ тук попадна в по-тих свят. Мина покрай безброй дюкяни на стария град, затворени с кепенци в този късен час: сарачници, шапкарници, заложни къщи, касапници. Някои от сградите можеше да различи, други Пендъргаст не успя да разпознае — бяха замъглени, потънали в мрака, скрити зад някаква неуловима мъгла.
На улица „Кетрин“ той зави към реката. За разлика от „Източен Бродуей“ тук всички дюкяни бяха отворени — кафенета, предлагащи грог, моряшки общежития, стриди. Лампите хвърляха смъртнобледи червени ивици върху улицата. На ъгъла се мержелееше тухлена сграда — ниска и дълга, изпомацана със сажди. Гранитните й корнизи и сводести трегери напомняха, че сградата е била построена в калпава имитация на неоготическия стил. Дървена табела със златни букви с черен кант висеше над вратата:
Три голи електрически крушки в телени „джобове“ осветяваха входа и хвърляха студена светлина върху улицата. „Шотъм“ бе отворен. Нает викач крещеше пред вратата. Пендъргаст не можеше да долови думите, удавени в шума и суетнята. Голяма табела на тротоара отпред рекламираше предлаганите атракции: „Вижте детето с двата мозъка и посетете новата ни атракция — омагьосани жени се къпят в истинска вода.“
Пендъргаст спря на ъгъла, останалата част от града избледня в мъгла, докато вниманието му се съсредоточаваше върху сградата пред него и педантично възстановяваше всяка подробност. Стените бавно-бавно добиваха по-ясни очертания — мръсните прозорци, интериорите, странните сбирки, лабиринта от изложбени зали, — докато съзнанието му свързваше и формираше огромното количество информация,
