— Разбирам какви чувства ви вълнуват след нашето нахлуване тук, господин Бризбейн.
— Това е насърчително.
— До известна степен смятате това място за свое. Искате да защитите музея.
— Така е.
Къстър кимна, а погледът му се плъзна по лавицата към старинна китайска кутия за енфие, инкрустирана със скъпоценни камъни. Взе я.
— На, вас, разбира се, никак не ви се нрави тук да нахлуе глутница полицаи.
— Честно казано, така е. Вече ви го заявих на няколко пъти. Това е много ценна кутия за енфие, капитане.
Къстър я остави на мястото й и взе нещо друго.
— Предполагам, че всичко това ви се отразява зле. Първо, откритието на онези скелети, оставени от серийния убиец от деветнайсети век. А сега пък — онова писмо, намерено в архивите на музея. Много неприятно.
— Враждебният тон на публикациите може лесно да навреди на музея.
— А после пък онази уредничка…
— Нора Кели.
Къстър усети нещо ново в тона на Бризбейн — неприязън, неодобрение, а може би и някаква обида.
— Същата, която намери скелетите и скритото писмо, нали така? На вас не ви се е понравило, че работи по случая. Безпокоели сте се от враждебни публикации, нали?
— Смятах, че трябва да се занимава със собствените си изследвания. За които й се плаща заплата.
— Не искахте тя да сътрудничи на полицията?
— Напротив, желаех да помогне с каквото може на полицията. Просто не исках да пренебрегва задълженията си в музея.
Къстър кимна умно.
— Разбира се. А после я гонили из архива, едва не я убили. „Хирурга“.
Отиде до най-близката лавица с книги. Единствените книги върху нея бяха половин дузина юридически томове. Дори подвързиите им успяваха да създадат впечатлението за абсолютна тъпота. Почука с пръст един от томовете по гръбчето.
— Вие юрист ли сте?
— Главен юрист обикновено означава юрист.
Думите му отекнаха без никакво видимо трепване у Къстър.
— Разбирам. Отдавна ли работите тук?
— Малко повече от две години.
— Харесва ли ви?
— Интересно е да се работи тук. А сега, вижте какво, мислех си, че си говорим за вашите хора там, в музея.
— Скоро и това ще стане — обърна се Къстър. — Често ли посещавате архива?
— Не много. Напоследък — по-често, разбира се, след това развитие на събитията.
— Ясно. Интересно място е този архив, а? — Обърна се, за да види реакцията на Бризбейн на тази реплика. Очите. Наблюдавай очите му.
— Мисля, че някои го смятат за интересно.
— Но не и вие.
— Кашоните с документи и плесенясалите експонати не ме интересуват.
— Но сте ходили там… нека проверя — Къстър отвори бележника си за справка, — най-малко осем пъти през последните десет дни.
— Съмнявам се, че е било толкова често. Но във всеки случай съм ходил по работа.
— Във всеки случай. — Къстър се обърна и се вторачи в Бризбейн. — Архивът. Там, където е бил открит трупът на Пък. Където е била преследвана Нора Кели.
— Вече споменахте това.
— А после пък и Смитбак, онзи досаден журналист?
— „Досаден“ е меко казано.
— Не искате да ви се мотае из краката, нали? Е, кой би искал?
— Точно така смятам. Знаете, разбира се, че се е представил за служител по сигурността? Че е откраднал материали на музея?
— Чух, чух. Истината е, че го търсим, но, както изглежда, е изчезнал. Да не би случайно да знаете къде се намира? — добави с леко натъртване на последната си фраза.
— Разбира се, че не знам.
— Разбира се. — Къстър насочи отново вниманието си към скъпоценните камъни. Погали стъклото с дебел пръст.
— А пък имаме и онзи агент от ФБР Пендъргаст. Онзи, дето беше нападнат. Също — неприятност.
Бризбейн замълча.
— Не ви е било много приятно да се мотае тук, а, господин Бризбейн?
— Достатъчно полиция ни се струпа на главата. Защо да се съобразяваме и с ФБР? А като стана дума за полицията…
— Просто ми се вижда много интересно, господин Бризбейн… — Къстър нарочно не довърши изречението.
— Кое ви се вижда интересно, капитане?
От съседния кабинет се разнесе врява, след което вратата рязко се отвори. Влезе сержант от полицията — прашен, ококорен, потен.
— Капитане! — рече той, едва поемайки си дъх. — Тъкмо разпитвахме онази жена, уредничката и тя заключи…
Къстър погледна укоризнено мъжа — да, О’Грейди, така се казваше.
— Не сега, сержант. Не виждате ли, че водя разговор тук?
— Но…
— Чухте какво каза капитанът — намеси се Нойс и избута протестиращия сержант към вратата.
Къстър изчака, докато вратата отново се затвори, след което се обърна пак към Бризбейн.
— Намирам за много интересно, че вие толкова се интересувате от случая — рече той.
— Това ми е работата.
— Знам. Знам, че сте много отдаден на работата си. Забелязах също, че сте много отдаден и на въпросите, свързани с персонала. Наемане, уволняване…
— Точно така.
— Райнхарт Пък, например.
— Какво за него?
Къстър отново направи справка с бележника си.
— Защо сте се опитали да уволните господин Пък само два дни преди убийството му?
Бризбейн понечи да каже нещо, но се поколеба. Изглежда му хрумна друга мисъл.
— Необичаен избор на време, не мислите ли, господин Бризбейн?
Онзи се усмихна тънко.
— Капитане, намирах положението за нетърпимо. Музеят има финансови затруднения. А господин Пък беше… ъ-ъ-ъ… ами не особено сговорчив. Разбира се, това няма нищо общо с убийството.
— Но не ви позволиха да го уволните, нали?
— Той работеше в музея от двайсет и пет години. Сметнаха, че уволнението му може да повлияе на духа на персонала.
— Сигурно сте се ядосали, след като са ви отрязали по такъв начин.
Усмивката на Бризбейн замръзна на лицето му.
— Капитане, надявам се не намеквате, че аз имам нещо общо с убийството.
Къстър повдигна вежда в престорена изненада.
— Нима съм го направил?
