— Тъй като смятам, че си задавате риторични въпроси, няма да си давам труда да им отговарям.
Къстър се усмихна. Не знаеше какво означава риторичен въпрос, но можеше да ясно да усети, че въпросите му попадат в целта. Отново погали стъкленото сандъче със скъпоценните камъни и се огледа. Беше наясно с целия кабинет; оставаше само килерът. Отиде до него, хвана дръжката и се спря.
— Но се ядосахте, нали? Имам предвид, че ви се противопоставиха по такъв начин.
— На никого не е приятно да отменят решенията му — отвърна с леден тон Бризбейн. — Онзи човек беше истински анахронизъм, стилът му на работа — определено неефикасен. Погледнете само пишещата машина, чрез която настояваше да води цялата си кореспонденция.
— Да. Пишещата машина. Онази, която убиецът е използвал да напише една, не, две бележки. Вие, доколкото разбирам, сте знаели за машината, нали?
— Всички знаеха. Той беше печално прочут с отказа си да му поставят компютърен терминал, отказваше да ползва електронна поща.
— Разбирам — кимна Къстър и отвори килера.
Сякаш съвсем навреме отвътре изпадна старомодно черно бомбе, търколи се по пода и продължи да се върти в кръг, докато най-сетне не спря в краката му.
Къстър го погледна изненадан. И в криминале на Агата Кристи не би могло да се случи нещо по-ефектно. Подобни неща просто липсват в реалната полицейска работа. Не можеше да повярва на очите си.
Вдигна глава и погледна Бризбейн, с повдигнати въпросително вежди.
Бризбейн изглеждаше първоначално слисан, после объркан, накрая — ядосан.
— Това беше за маскения бал в музея — рече юристът. — Можете сами да проверите. Всички са ме виждали с него. От години го използвам.
Къстър мушна глава в килера, разрови се и извади дълъг, добре свит черен чадър. Извади го, изправи го на върха му и го пусна. Чадърът падна до бомбето. Отново вдигна глава и погледна Бризбейн. Секундите бавно изтичаха.
— Това е абсурдно! — избухна Бризбейн.
— Не съм казал нищо — рече Къстър. Погледна към Нойс. — Ти да си казвал нещо?
— Съвсем не, сър, не съм казвал нищо.
— Е, какво точно е абсурдно тогава, господин Бризбейн?
— Онова, което си мислите… — човекът не можеше да намери точните думи, — … че аз съм… нали разбирате… О не, това е абсолютно нелепо!
Къстър сключи ръце зад гърба си. Тръгна напред бавно, стъпка подир стъпка, докато стигна до писалището. А там съвсем преднамерено се надвеси напред и над него.
— Какво съм си мислел, господин Бризбейн? — попита тихо.
Трета глава
Ролсът полетя по „Ривърсайд“. Шофьорът им умело пресичаше различните ленти с движещи се автомобили, прекарваше голямата кола през невероятно тесни пролуки, понякога принуждаваше другите да се притиснат към бордюрите. Минаваше единайсет вечерта и трафикът започваше да изтънява. Но на самия булевард „Ривърсайд“ и на съседните улички нямаше и едно място за паркиране.
Колата зави по 131-а улица и намали рязко ход. И почти веднага, на не повече от десетина коли от тях, Нора го забеляза — сребрист форд таурус, с нюйоркски номер ELI–7734.
Пендъргаст излезе, отиде до паркираната кола, наведе се напред към таблото й, за да установи идентичността й. След това отиде до дясната врата и с неуловим за окото внезапен удар строши стъклото й. Алармената инсталация зави остро, докато той претърсваше жабката и купето. Двама полицаи се появиха почти веднага от позицията ся на засада с извадени револвери. Пендъргаст извади значката си и им заговори — накъсо, остро. Те прибраха револверите в кобурите си и крадешком си измъкнаха. След малко Пендъргаст се върна.
— В колата няма нищо — каза той на Нора. — Трябва да е взел адреса със себе си. Да се надяваме, че къщата на Ленг е наблизо.
След като нареди на Проктър да паркира пред гробницата на Грант и да изчака да му се обадят, Пендъргаст пое по 131-а улица с дълга крачка. След малко стигнаха до самия „Ривърсайд“. Паркът се простираше отвъд булеварда, дърветата му се издигаха като мършави часовои пред голямото, непознато черно пространство. Отвъд парка течеше Хъдсън, водите й блещукаха на слабата лунна светлина.
Нора се огледа наляво и надясно — безброй грохнали жилищни блокове, стари, изоставени къщи и бедняшки приюти се простираха и в двете посоки.
— Как ще я намерим? — попита тя.
— Трябва да притежава определени характеристики — отвърна Пендъргаст. — Ще бъде частна къща, най-малко на сто години, няма да е преустройвана в отделни апартаменти. Ще изглежда навярно като изоставена, но ще бъде много добре защитена. Ще тръгнем първо на юг.
Но преди да продължат той спря и сложи ръка върху рамото й.
— При нормални обстоятелства, никога не бих позволил на цивилен човек да участва в полицейска акция.
— Но нали моят приятел е…
Пендъргаст вдигна ръката си.
— Нямаме време за спорове. Вече съм обмислил много внимателно пред какво сме изправени. Ще бъда колкото е възможно по-откровен. Ако намерим къщата на Ленг, шансовете ми да успея без чужда помощ ще бъдат много малки.
— Добре. И без това нямаше да ви позволя да ме оставите да чакам.
— Знам. Знам също, като имам предвид хитростта на Ленг, че двама души имат по-голяма възможност да успеят, отколкото голяма — и шумна — официална компания. Дори ако можем да си осигурим такава компания навреме. Но трябва да ви кажа, доктор Кели, че ви забърквам в ситуация с може би безброй неизвестни. Казано накратко, това е ситуация, при която е много, много възможно един от нас, или и двамата да бъдем убити.
Нора пое дъх и след секундна пауза изрече:
— Гогова съм да поема този риск.
— Тогава — една последна бележка. По мое мнение Смитбак е вече мъртъв, или ще бъде мъртъв докато намерим къщата, влезем в нея и задържим Ленг. Ето защо спасителната операция вече навярно е провалена.
Нора само кимна, неспособна да отвърне нищо.
Пендъргаст не каза нищо повече, а се обърна и пое на юг.
Минаха покрай няколко стари къщи, за които бе очевидно, че са били преустроени в апартаменти, покрай приют, чиито обитатели алкохолици ги изгледаха апатично, седнали на стъпалата. После следваше редица от стари и мръсни жилищни сгради.
На площад „Тимън“ Пендъргаст се спря пред една изоставена сграда. Беше сравнително малка резиденция със заковани с капаци прозорци и липсващ звънец. Огледа я набързо, след това бързо отиде да я огледа отстрани, надникна през разрушената ограда и се върна.
— Какво мислите? — прошепна Нора.
— Мисля да влезем.
На мястото на вратата бяха заковани две тежки и свързани с верига парчета шперплат. Пендъргаст сграбчи катинара на веригата. Бялата му ръка се плъзна в джоба на сакото и излезе с малко устройство, от което стърчаха метални пръчици, досущ като клечки за зъби. То проблесна, отразило светлината на уличната лампа.
— Какво е това? — попита Нора.
— Електронен шперц — отвърна Пендъргаст, докато го нагласяше към катинара.
Катинарът изщрака и веригата увисна в дългите му бели ръце. Той я измъкна от шперплатовите плотове и приведен влезе, следван от Нора.
От мрака се носеше отвратителна воня. Пендъргаст извади фенерчето си и лъчът му освети страховита картина на разруха: гниещ боклук, умрели плъхове, оголени летви от обшивката, игли от спринцовки и
