Натюрморт с гарвани

хванала под ръка.

„Смелост, Смити“, рече си той и бутна вратата.

Мирянската зала на църквата бе препълнена. На практика тук бе целият град. Някои вече бяха седнали и ядяха, други се бяха подредили на дълги опашки, за да си вземат картофено пюре, сос и зелен боб. Трети дори ядяха пуешко, макар Смити да забеляза, че както винаги на опашката за месо не можеше да се види нито един от работниците в „Гро-Бейн“. Това бе едно от нещата, които никой не споменаваше: колко малко пуешко всъщност се консумираше на пуешката социална сбирка.

Голям найлонов флаг на стената благодареше на „Гро-Бейн“ и на генералния му директор Арт Ридър за щедростта им да предоставят пуйките. Друг плакат на отсрещната стена благодареше на „Бъсуел Агрикон“ за постоянните им дарения за поддържане на църквата. А трети плакат, най-големият от всички, съобщаваше триумфално за пристигането на Стантън Чонси, тазгодишният почетен гост. Лъдуиг се огледа. Все познати лица. Една от радостите да живееш в малко американско градче.

Застаналият в дъното на залата Арт Ридър улови погледа му. Ридър носеше полиестерен костюм в червено-кафяво и бяло и обичайната усмивка се бе настанила върху неестествено гладкото му лице. Тялото му бе солидно като голямо парче лой, движеше се из тълпата бавно, без да се отклонява от пътя си. Хората се отдръпваха от Арт Ридър, помисли си Лъдуиг, а не обратното. Може би се дължеше на едва доловимата миризма на заклана пуйка, която сякаш винаги витаеше около него, въпреки солидните дози одеколон „Олд спайс“; а може би се дължеше на факта, че той бе най-богатият човек в града. Ридър бе продал кланицата за пуйки на „Гро-Бейн продъктс“ и бе останал като директор, макар че му бяха подписали един симпатичен дебел чек. Казваше, че „обича работата си“. Лъдуиг смяташе, че по-вероятно бе Ридър да обичаше статуса на „баща на града“, който му придаваше директорството на кланицата.

Ридър приближаваше, без да изпуска репортера из очи, с отпечатана като пощенска марка усмивка на лицето си. От всички хора в града той навярно най-малко бе харесал вчерашната статия за убийството. Лъдуиг се стегна.

Сякаш от никъде дойде спасението — появи се госпожа Бендър Ланг и прошепна нещо в ухото на Ридър. И двамата изведнъж се отклониха встрани. „Този приятел Чонси сигурно вече пристига“, помисли си Лъдуиг. Нищо друго не би накарало Ридър да се забърза толкова.

В цялата трийсет и три годишна история на социалните сбирки за първи път тази година почетният гост не бе избран измежду жителите на Медисин Крийк. Това само по себе си демонстрираше важността, която селището отдаваше на стремежа си да впечатли д-р Стантън Чонси от Канзаския щатски университет. Именно Чонси бе човекът, който до следващия вторник трябваше да реши дали Медисин Крийк щеше да стане опитен полигон от няколко акра генетично променена царевица, или…

Висок, писклив глас наруши хода на мислите му.

— Смит Лъдуиг, как смееш! — обърна се и видя съвсем близо до себе си Клик Расмусън, прическата й „пчелен кошер“ подскачаше току до рамото му. — Как би могло да бъде един от нас?

Той се обърна с лице към нея.

— Виж какво, Клик, не съм казал, че смятам…

— Щом не смяташ — извика Клик Расмусън, — защо тогава го публикуваш?

— Защото е мой дълг да информирам за всички хипотези…

— Какво стана с онези всичките хубави репортажи, които печаташе? „Куриър“ беше толкова хубав вестник.

— Не всички новини са хубави, Клик…

Но тя не искаше да го остави да довърши.

— Ако искаш да печаташ глупости, защо не пишеш за онзи агент от ФБР, който скита из града, задава въпроси, пъха си носа, където не му е работа, пълни ти главата с разни глупашки идеи? Да видим как ще му се хареса тогава! И на всичкото отгоре да изкара отново онази история с Призрачните воини и проклятието на Четирийсет и петимата…

— Във вестника няма нищо за това!

— Не съвсем и не с толкова думи, но като става дума за онези стари индиански стрели, какво друго ще си помислят хората? Само това ни липсва, да възкресяваме онази стара история.

— Моля те, нека бъдем разумни — отстъпи крачка назад Лъдуиг.

Видя в далечината да тръгва към тях жената на Суийд Кейхил — Гладис, готова да се намеси. Беше по- лошо, отколкото си го бе представял.

Изведнъж Мейси се появи сякаш отникъде, масивната й фигура бе облечена в бяла престилка.

— Клик, остави Смити на мира — рече тя. — Добре, че го имаме. Повечето окръзи с нашия размер дори нямат вестник, камо ли всекидневник.

Клик отстъпи крачка назад. Лъдуиг бе двойно благодарен на Мейси, заради неудобното положение, в което се намираха двете жени. Тя бе може би единственият човек в залата, който можеше да възпре Клик Расмусън толкова бързо. Клик хвърли един сърдит поглед на Лъдуиг, след което се обърна към приближаващата Гладис Кейхил и двете се понесоха, шепнейки си, в обратна посока — към масите с пуешко.

Лъдуиг се обърна към Мейси:

— Благодаря ти много. Ти ме спаси.

— Аз винаги се грижа за теб, Смит — намигна му тя и се върна към масата за разфасоване на печеното.

Лъдуиг понечи да я последва, но усети, че залата се смълчава. Всички погледи се обърнаха към вратата. Лъдуиг инстинктивно ги последва. Там, на фона на златистото небе, се очертаваше фигура в черно.

Пендъргаст.

Имаше нещо определено зловещо в начина, по който агентът от ФБР се спря на прага на вратата и яркото слънце очерта силуета на строгата му фигура, досущ като каубой стрелец при влизането му в кръчмата салуун. След това той бавно закрачи напред, обгръщаше с поглед тълпата, докато не улови погледа на самия Лъдуиг. Пендъргаст веднага промени курса и се плъзна в тълпата към него.

— Добре, че ви видях господин Лъдуиг — каза той. — Не познавам никого тук, освен вас и шерифа, а и не мога да очаквам заетият шериф да отдели време за запознанства. Хайде, водете, ако обичате.

— Да водя ли? — повтори Лъдуиг.

— Трябва да ме представите, господин Лъдуиг. Там, откъдето произхождам, е социална грешка човек да се представя сам, вместо да го запознават. А като издател, редактор и главен репортер на „Край каунти куриър“, вие познавате всички в града.

— Мисля, че е така.

— Отлично. Да започнем ли с госпожа Мелтън Расмусън? Разбрах, че тя е една от водещите дами.

Лъдуиг едва не се задави. Тъкмо Клик Расмусън, от която току-що се бе избавил! Усети как силно му прималява, докато оглежда залата. Ето я Клик на една от масите с пуешко, заедно с Гладис Кейхил и цялата обичайна банда.

— Насам — каза той и закрачи с тежка стъпка.

С приближаването им бъбренето на дамите секна. Лъдуиг видя как Клик погледна Пендъргаст и изражението й бе самата неприязън.

— Бих искал да ви представя… — започна Лъдуиг.

— Много добре знам кой е този мъж. И мога да кажа само едно…

Тя спря изведнъж, както изведнъж се поклони Пендъргаст, взе ръката й и я приближи по френски маниер на един инч от устните си.

— Много се радвам, госпожо Расмусън. Казвам се Пендъргаст.

— Боже мой — прошепна Клик. Ръката й омекна в неговата.

— Доколкото разбрах, госпожо Расмусън, украсата е ваше дело.

Лъдуиг се запита откъде ли Пендъргаст бе научил тази малка клюка. Южняшкият му акцент сякаш се бе сгъстил до консистенцията на меласа; гледаше напрегнато Клик със странните си очи.

— Да, така е — отвърна тя.

— Очарователна е.