След кратък оглед Пендъргаст избра най-малката стая — онази в дъното — и пусна пътната си чанта върху огромната спалня. Върху писалището имаше въртящо се огледало, пред което бяха поставени порцеланови леген и кана. Отвори най-горното чекмедже и го лъхна лек аромат на розова вода и дъб. Чекмеджето бе облицовано отвътре с лакирани изрезки от вестници от началото на XX век с реклами на селскостопанска техника. Стените бяха облепени с доста избелели тапети с викториански цветни мотиви; корнизите бяха боядисани в зелено, а таванът бе с орнаменти на дърворезба. Завесите бяха ръчно бродирани дантели.
Върна се при леглото и положи леко длан върху покривката му. Беше избродирана на рози и божури. Вгледа се по-внимателно в бродерията. Ръчна изработка. Бе отнела на някого — несъмнено на самата госпожица Краус — поне година работа.
Пендъргаст остана неподвижен, вторачен в бродерията, вдишващ старинния аромат на спалнята. След това се изправи и прекоси скърцащия дървен под до прозореца със стара напукана дограма и погледна навън.
Долу вдясно, встрани от къщата, Пендъргаст видя очукания ламаринен покрив на магазина за сувенири. Зад него напукана циментирана алея се спускаше надолу към отвор в земята, който чернееше в мрак. До магазина за сувенири върху табела, чиято боя се лющеше, бе изписано:
Пробва прозореца и той се отвори с удивителна лекота. В стаята нахлу задушен въздух, напоен с мириса на прах и царевица. Дантелената завеса се изду. Отвън огромното море жълта царевица се простираше до хоризонта, прорязано само от дърветата в долината на рекичката Медисин Крийк. Ято врани излетя от безкрайния царевичак и отново кацна в ниското, за да пирува със зрелите кочани. На запад се тълпяха гръмотевични облаци. Тишината бе безкрайна като пейзажа.
В коридора, водещ до вътрешното стълбище, Уинифред Краус остави слушалката върху вилката. Джени Паркър я нямаше. Може би беше в града, да научи новините. Ще й се обади отново следобед.
Запита се дали да не донесе на онзи любезен мъж, господин Пендъргаст, още една чаша чай. Южняците са толкова добре възпитани; освен това тя си ги представяше как пият много изстудени чайове на големи сенчести веранди. Денят беше толкова горещ, а той бе вървял пешком от града до тук. Отиде в кухнята, наля нова чаша и започна да изкачва стъпалата. Но не — трябваше да го остави да разопакова багажа си, да остане насаме. Какво си въобразяваше тя? Новината за убийството я бе объркала доста.
Обърна се да слиза надолу. Но отново спря. Отгоре долетя глас. Пендъргаст каза нещо. Дали не говореше на нея?
Уинифред изви врат и наостри уши. В първия миг къщата бе потънала в тишина. След това Пендъргаст заговори отново и този път тя успя да дочуе думите му.
— Чудесно — долетя мелодичният му глас. — Великолепно.
Шеста глава
Пътят бе прав — такъв, какъвто го бе начертал първи някой геодезист от деветнайсети век, — и бе обрамчен с неподвижни стени царевица. Специален агент Пендъргаст крачеше по трептящото в маранята шосе и лъснатите му оксфордски — ръчна изработка от „Джон Лоб“ на улица „Сейнт Джеймсис“, Лондон — оставяха колонка от леки следи в лепкавия асфалт.
Виждаше далеч пред себе си мястото, където тежки машини бяха влизали и излизали от царевичния масив, оставяйки кафяви следи и буци пръст по шосето. Като стигна до мястото, зави и пое по набързо изравнения с булдозер път през нивата към мястото на убийството. Краката му затъваха в прашната земя.
Там, където пътят се разширяваше в импровизиран паркинг, бе спряна щатска патрулка с работещ двигател, от климатика й върху праха капеше вода. Мястото бе обградено с жълта лента, увита около високите стебла и затисната с пръст. В патрулката седеше рейнджър и четеше книга с меки корици.
Пендъргаст приближи и почука по прозорчето. Мъжът се сепна, но бързо се окопити. Хвърли бързо книгата настрани, излезе от колата, застана пред Пендъргаст, присвил очи на силното слънце, и мушна палци в халките на колана си. От колата лъхна поток студен въздух.
— Кой, по дяволите, сте вие? — попита той.
Ръцете на рейнджъра бяха покрити с тънки червени косъмчета, а кожата на ботушите му поскърцваше, когато се движеше.
Пендъргаст представи значката си.
— О, ФБР. Извинете. — Рейнджърът се озърна наоколо. — Къде е колата ви?
— Бих искал да огледам мястото — отвърна Пендъргаст.
— Заповядайте. Не е останало нищо обаче. Всичко бе отнесено.
— Няма значение. Не бих искал да ви безпокоя повече.
— Всичко е наред, сър.
Не без голяма доза облекчение, рейнджърът влезе отново в патрулката си и затръшна вратата.
Пендъргаст заобиколи колата и пъргаво се мушна под оградителната лента. Измина последните двайсетина метра до полянката. Там се спря и огледа мястото. Както бе казал рейнджърът, беше празно: нищо друго, освен пръст, стъпкани царевични стебла и хиляди отпечатъци от стъпки. В самия център на полянката имаше не особено голямо петно.
В продължение на няколко минути Пендъргаст остана неподвижен под безмилостното слънце. Движеха се само очите му, които поглъщаха поляната. След това бръкна в джоба на сакото си и извади снимка на трупа на място — близък план. На друга снимка бе запечатано цялото място с нанизаните птици и горичката от пръчки. Пендъргаст бързо си възстанови мислено оригиналната сцена и я задържа в съзнанието си, за да я изследва.
Стоя така неподвижен в продължение на четвърт час. След това прибра фотографиите в джоба си и пристъпи напред, за да изследва пънчето на едно царевично стебло. Беше строшено, а не срязано. Движейки се напред взе второ, след това трето и четвърто пънче. До едно строшени. Пендъргаст се върна
