Натюрморт с гарвани

до края на полянката и избра непокътнато стебло. Наведе се и го сграбчи, но колкото и да се опитваше, не можа да го строши.

Продължи напред по полянката. Нямаше никакво значение къде стъпва — местопрестъплението не можеше да бъде „замърсено“ повече от това. Движеше се бавно, приклякваше от време на време да изследва нещо в бъркотията от царевица и пръст. От време на време вземаше нещо с пинсетите, които бе извадил от джоба на костюма си, оглеждаше го и го пускаше. Почти час обикаля така приведен под палещото слънце.

Не взе нищо.

Най-накрая стигна до отсрещния край на поляната и навлезе в гъстака на царевичните редове. Бяха намерили висящи на няколко стъбла парчета разкъсан плат и не бе трудно да открие маркерите, с които бяха отбелязани.

Пендъргаст продължи по реда, но имаше толкова много отпечатъци от крака и от кучешки лапи, че бе безнадеждно да открие някаква следа. В доклада от огледа се казваше, че два различни екипа следови кучета били пуснати по следата, но отказали да я последват.

Спря се в гората от царевични стебла, за да развие свита на руло лъскава хартия, която извади от джоба си. Беше фотография, направена от някаква неидентифицирана точка преди престъплението, която показваше полето от въздуха. Редовете не бяха прави, както изглеждаше от нивото на земята, а по-скоро се виеха, следвайки топографията на терена и създаваха елиптични, подобни на лабиринт пътечки. Намери реда, в който стоеше, и внимателно проследи кривата му. След това с мъка си проби път към следващия, после — към по-следващия ред. Отново разгледа снимката от въздуха и проследи пътя на реда, в който се намираше. Още по-добре — той се простираше на голямо разстояние в равнината и се спускаше после към долчинката, близо до потока Медисин Крийк там, където реката правеше завой обратно към града.

Това на практика бе единственият ред, който стигаше до рекичката.

Пендъргаст пое по него и започна да се отдалечава от местопрестъплението. Жегата се бе настанила в царевичака и при отсъствието на какъвто и да било вятър, буквално изпичаше всичко по пътя си. Теренът започна да се спуска надолу и монотонният царевичен пейзаж се разкри, простирайки се дори до по-далечни хоризонти, потискащ с огромността и с липсата на изходи. Далечната рекичка, обрамчена от мършави, полуизсъхнали канадски тополи, само добавяше своя дял към усещането за пустота.

Пендъргаст от време на време спираше, за да огледа някое стебло или парче земя. Понякога пинсетите вземаха нещо от земята, само за да го пуснат веднага.

Най-сетне царевичният масив свърши и редът излезе на брега на рекичката. Там, където царевичните стебла и пръстта отстъпваха мястото си на пясъчния бряг, Пендъргаст се спря и погледна надолу.

Тук, в твърдия пясък имаше отпечатъци от стъпки — бяха от боси крака и дълбоко вкопани. Пендъргаст се наведе и докосна един от отпечатъците. Беше на крак, който би носил обувка 44-и номер. И още нещо: убиецът е носел тежко тяло.

Пендъргаст се изправи и последва следите до мястото, където навлизаха в рекичката. На отсрещния бряг нямаше от същите следи. Тръгна по брега, за да търси мястото на излизане, но не намери нищо. Убиецът бе извървял голямо разстояние в самата река.

Пендъргаст се върна до царевичния ред и пое обратно към поляната. Градът Медисин Крийк бе като остров в морето: трудно би могъл човек да пристигне или да си замине, без да бъде забелязан. Всички се познаваха и сто чифта остри стари ечи, надничащи от веранди и прозорци, следяха идването и заминаването на автомобилите. Единственият начин външен човек да пристигне незабелязан в града бе през това царевично море — двайсет мили до следващия град.

Информацията, продиктувана от първичните му инстинкти, се потвърждаваше — убиецът навярно бе сред тях, тук, в Медисин Крийк.

Седма глава

Хари Хоч, заемащият второ място сред продавачите на селскостопанска техника в окръг Край, вече рядко вземаше автостопаджии, но в този случай реши да направи изключение. В крайна сметка господинът в траур стоеше толкова тъжно край пътя. Майката на Хоч се бе поминала само преди година и той много добре знаеше какво означава това.

Спря своя форд таурус на чакълестия банкет току до мъжа и свирна леко. Свали прозорчето, след като мъжът приближи.

— Накъде си се запътил, приятел? — попита Хоч.

— Към болницата в Гардън сити, ако това няма да ви донесе големи неудобства.

Хари потръпна. Горкият човек. Окръжната морга се намираше в сутерена на болницата. Сигурно се бе случило съвсем наскоро.

— Няма никакъв проблем. Качвай се.

Хвърли крадешком поглед на пътника си, докато влизаше в колата. С тази бледа кожа щеше да изгори жестоко от слънцето, ако не внимаваше. И определено не бе от тези краища — не и с този акцент.

— Казвам се Хоч, Хари Хоч — протегна ръка той.

Хладна и суха длан се мушна в неговата.

— Приятно ми е да се запозная с вас. Името ми е Пендъргаст.

Хоч изчака да чуе собственото му име, но не дочака. Издърпа ръката си и посегна да надуе климатика. От вентилационните отвори рукна силен порив на леден въздух. Навън беше истински ад. Включи на скорост и натисна газта, изскочи на пътя и бързо ускори автомобила.

— Трябва да ти е доста топло, а, Пендъргаст? — обади се Хоч след малко.

— Да ви кажа истината, господин Хоч, мисля, че жегата намира общ език с мен.

— Е, и така да е, но при трийсет и пет градуса и сто процента влажност? — засмя се Хоч. — Можете да изпържите яйце направо върху капака на колата ми.

— Не се и съмнявам.

Последва мълчание. „Странен тип“, помисли си Хоч.

Пътникът му не бе склонен да поддържа безсмислен разговор, затова Хоч просто млъкна и се отдаде на шофирането. Сребристият таурус летеше по правия като стрела път с деветдесет мили в час, като оставяше подире си вълна от полюшващи се, потрепващи царевични стебла. Всяка измината миля си приличаше със следващата и в този район никога нямаше ченгета. Хари обичаше да пътува бързо по тези пусти второстепенни пътища. Освен това бе в добро настроение: току-що бе продал комбайн „Кейс 2388“ за царевица с шестредов хедер за 120 000 долара. Това е третият му за сезона и означаваше, че е спечелил пътуване до Сан Диего за един уикенд с всичкото пиене и свалките с грозотийките в „Дел мар блу.“ Адски готино!

На едно място пътят се разширяваше за кратко и колата премина покрай редица бедняшки и полуразрушени къщи; няколко двуетажни тухлени сгради, мрачни и без покриви; зърнен силоз, чиято горна част се бе килнала над обраснал с бурени железопътен перон.

— Какво е това? — попита Пендъргаст.

— Крейтър, Канзас. Или по-скоро бих казал, че това беше Крейтър. Допреди трийсет години си беше нормален град. Но просто пресъхна, досущ като много такива. И винаги става по един и същи начин. Първо затваря училището. След това — зарзаватчията. След това спират доставките за фермерите. И накрая — изчезва пощенският код. Не, не съм прав, последна изчезва кръчмата — салунът. Всичко това се случва из целия окръг Край. Вчера — Крейтър. Утре — Депю. А вдругиден — кой знае? Може би Медисин Крийк.

— Социологията на един умиращ град трябва да е доста сложна — каза Пендъргаст.

Хоч не бе сигурен какво имаше предвид Пендъргаст и затова не рискува да отговори.

След по-малко от част зърнените елеватори на Гардън сити започнаха да се извисяват над хоризонта като тромави небостъргачи, докато самият град бе залегнал ниско и беше невидим.

— Ще те оставя пред самата болница, господин Пендъргаст — каза Хоч. — И, хей, наистина съжалявам за онова, което ти се е случило. Надявам се да не е била преждевременна смърт.

Когато сградата на болницата от оранжеви тухли се появи, обградена от трепкащи на маранята коли, Пендъргаст отвърна: