Натюрморт с гарвани

Мислеше си за четенето на книги под далекопровода в разгара на лятото, за злобните коментари на атлетите, с които се разминаваше по коридорите.

Той ще се върне да я убие и всичко ще свърши, всички нещастни спомени, които сега се тълпяха в главата й. И никога няма да намерят трупа й. Ще има вяло търсене проформа, а след това всички ще я забравят. Майка й ще прерови издъно стаята й и най-накрая ще намери парите, които бе залепила от долната страна на чекмеджето, и след това ще е щастлива. Щастлива, че всичките вече са нейни.

Кори плачеше свободно, а риданията отекваха над главата й.

Сега мислите й блуждаеха още по-назад, в ранното й детство. Спомни си как една неделна утрин бе станала рано и заедно с баща си правеха палачинки — как носеха яйцата и пееха като войниците от „Магьосникът от Оз“. Всичките й спомени за него бяха щастливи: как се смее, как се шегува, как я пръска с маркуча за поливане в горещ летен ден или я води да поплуват в рекичката. Спомни си го как полираше своя мустанг кабриолет, лъскаше го и го лъскаше, от устните му висеше цигара, сините му очи блещукаха, вдигаше я, за да види изображението си върху лъскавата ламарина, а след това я разхождаше с колата. Спомняше си без усилия, сякаш се бе случило миналата седмица, как царевичните стъбла се разтваряха, когато профучаваха през тях, вълнуващото усещане за скоростта, за свободата.

А сега, в тишината, в абсолютния мрак на шахтата тя усещаше как всичките защитни стени, които грижливо бе издигнала около себе си с годините, започваха да се рушат една подир друга. В този миг на крайност единствените въпроси, които оставаха в главата й, бяха онези, които много рядко си бе позволявала да зададе: Защо бе заминал баща й? Защо никога не дойде да я види? Какво лошо бе сторила, за да не поиска той да дойде да я види отново?

Ала мракът не й позволяваше самозалъгване. Имаше и друг спомен, не толкова далечен: как се прибра у дома и завари майка си да изгаря някакво писмо. Дали не беше от него? Защо не се изправи срещу майка си? Дали не беше от страх, че писмото всъщност не беше онова, на което се надяваше?

Този последен въпрос висеше в мрака без отговор. И не можеше да има отговор, не и сега. Скоро щеше да се свърши тук, в тази шахта, и въпросът щеше да намери успокоение. Може би баща й никога нямаше да узнае, че е мъртва…

Помисли си за Пендъргаст, единственият човек, който някога се бе отнесъл към нея като към възрастен човек. А тя подведе и него. Като извърши глупостта да влезе в пещерата, без да казва на никого. Глупачка, глупачка, глупачка…

Отново се разрида — високо, болезнено, даде пълна воля на чувствата си. Ала звуците отекваха тъй ужасно, тъй подигравателно около и над нея, че тя преглътна, задави се и притихна.

— Престани да се жалиш сама! — извика силно тя.

Гласът й отекна и замря, след което тя пое дълбоко дъх.

В мрака ясно се чу шепот.

Дали той не се връщаше?

Вслуша се напрегнато. Долови още звуци, слаби и толкова далечни и изкривени, че не бе възможно да ги определи. Гласове? Викове? Писъци? Напрегна се, наострила слух.

А след това последва дълъг, отекващ звук, почти като рева на прибоя на брега.

Изстрел.

И тя изведнъж скочи на крака и завика.

— Тук съм! Помощ! Насам! Моля! Моля! Моля!

Шестдесет и девета глава

Уийкс се опитваше да не изостава от Пендъргаст, който крачеше енергично. Като гледаше как бързо оглежда с фенерчето терена, Уийкс се питаше дали не пропускаше нещо. Навярно — не. Това му подейства окуражително.

Целеустремеността, която излъчваше агентът, спомогна за успокояване на разклатените нерви на Уийкс. Дори започна да чувства как донякъде взе да се възстановява накърненото му Аз. Ала въпреки това не можеше да прогони от съзнанието си картината: как онзи разчленява кучето крайник по крайник…

Спря.

— Какво бе това? — попита с висок, треперещ глас.

Пендъргаст му отвърна, без да се обръща назад.

— Полицай Уийкс? Очаквам да следвате нарежданията ми.

— Но аз чух нещо…

Тънката бяла ръка на Пендъргаст се спря върху рамото му. Уийкс бе на път да каже още нещо, ала замълча, след като натискът на ръката се засили.

— Насам, полицай.

Гласът бе копринено нежен, ала Уийкс усети хладината му чак до костите си.

— Слушам, сър.

След като тръгнаха, той отново чу звука. Изглежда идеше отпред, измъчен, кънтящ звук, който отекваше из безкрайните кухини, и бе невъзможно да бъде идентифициран. Писък? Изстрел? Единственото, в което Уийкс бе сигурен, бе, че Пендъргаст се бе насочил право към източника му.

Преглътна протеста си и го последва.

Минаха през лабиринт от проходи, чиито ниски тавани бяха обсипани с блестящи кристали. Уийкс одраска главата си на острите им игли, изруга и се приведе още повече — не беше свикнал на това като, водач на кучета. Лъчът на Пендъргаст сновеше насам-натам, разкриваше гнезда на пещерни перли, скупчени в тебеширени израстъци. Звуците най-сетне затихнаха, чуваше се само лекият плясък от собствените им стъпки във водата.

Пендъргаст изведнъж спря, лъчът на фенерчето му се закова върху нещо. Уийкс погледна. Отпървом не разбра какво точно бе онова: подредени върху лавица от плосък камък неща, струпани около някакъв по- голям предмет в центъра. Изглеждаше като някакво светилище. Уийкс приближи още, след това очите му се разшириха от шока и отстъпи бързо назад. Беше старо плюшено мече с плесенясала козина. Беше поставено така, сякаш се молеше — със сбрани пред себе си ръце, а единственото мънистено око се блещеше от пълзящата плесен.

— Какво, по дяволите…? — започна Уийкс.

Лъчът се отмести към онова, на което мечето се молеше. На жълтеникавата светлина то изглеждаше като купчинка сребриста плесен. Уийкс видя как Пендъргаст се навежда и със златната си писалка отстранява плесента, за да разкрие под нея малък скелет.

— Rana amaritis — промърмори Пендъргаст.

— Какво?

— Рядък вид сляпа пещерна жаба. Ще забележите, че костите са счупени преди смъртта. Тази жаба е била размазана от нечий юмрук.

Уийкс преглътна.

— Вижте — реши да опита той за последен път, — лудост е да продължаваме да навлизаме навътре в пещерата. Трябва да се измъкнем, да повикаме помощ.

Пендъргаст обаче бе насочил вниманието си отново към предметите около мечето. Внимателно разкри още малки скелети и отчасти разложени телца на насекоми. След това се върна към мечето, избърса плесента и го огледа внимателно.

Самият Уийкс се озърна уплашено.

— Хайде, хайде.

Млъкна, щом агентът от ФБР изви глава към него. Светлите му очи гледаха някъде надалеч, фокусирани върху някаква вътрешна мисъл.

— Какво има? — прошепна Уийкс. — Какво означава това?

Пендъргаст върна мечето на мястото му и рече само:

— Хайде да вървим.

Сега вече агентът крачеше по-бързо, спираше само от време на време да погледне картата. Ромонът стана по-силен и почти непрекъснато цапаха по вода. Въздухът бе толкова хладен и влажен, че дъхът им