затвори очи и се вслуша в собственото си дишане, като се опитваше да не мисли за онзи побърканяк, който бродеше из пещерите наоколо.
Чуваше Браст до себе си — беше неспокоен и непрекъснато шаваше. Това го подразни — дори най- малкият шум можеше да ги издаде. Отвори очи, нагласи очилата и погледна.
— Браст! Недей!
Твърде късно; чу се едно „скрич“ и в мрака лумна кибритена клечка. Ларсен я изби от ръката му и тя падна с едва доловимо съскане на земята. Миризмата на сяра остана да витае в мрака.
— Какво, по дяволите…?
— Ти, копеле — изсъска Ларсен. — Какво си мислиш, че правиш, бе?
— Намерих кибрит. — Браст вече ридаеше, без да се крие. — В джоба си. Ти каза, че сме в безопасност и че той не може да ни намери. Не мога да понасям повече тази тъмнина.
Последва ново драскане и още една клечка пламна в светлина. Браст ридаеше с облекчение, очите му бяха широко отворени и неподвижни.
И изведнъж Ларсен, полугол и треперещ, осъзна, че нямаше повече воля да угаси дружелюбното жълто пламъче. Освен това бе струпал камъните доста надълбоко. Слабата светлинка на кибритената клечка със сигурност не можеше да проникне в пещерата отвъд.
Вдигна очилата на чело и се огледа с примигващи очи. За първи път виждаше нещата ясно, с подробности. Колкото и да бе малко, пламъчето внасяше тъй желаната топлинка в това ужасно място.
Намираха се в малко като купе помещение. На метър и петдесет или осемдесет от тях започваше стръмното спускане надолу. Зад тях, след ниския тунел бе изходът им, блокиран с камънак. Бяха на сигурно място.
— Може би ще намеря нещо, което да можем да горим — каза Браст. — Нещо, което да ни стопли поне малко.
Ларсен видя как щатският рейнджър рови из джобовете си. Така поне мълчеше.
Браст изруга под носа си, след като клечката изгори пръстите му. Запали трета и тогава се чу лек шум зад Ларсен — изтракването на преместен камък. След това — шум от падане, от търкаляне на един, после на втори камък.
— Изгаси я, Браст — изсъска Ларсен.
Ала Браст се бе изправил с клечка в едната ръка и гледаше зад гърба на Ларсен. Лицето му бе сковано от страх. В един ужасен миг той остана неподвижен. А след това изведнъж се обърна и затича сляпо, безумно и скочи от ръба в пропастта.
— Не-е-е-е! — изкрещя Ларсен.
Ала Браст вече бе изчезнал в бездната, а горящата клечка, която до преди миг бе в ръката му затанцува, примигвайки във възходящия въздушен поток, докато не изгасна.
Ларсен изчака, както му се стори, цяла вечност с разтуптяно сърце, вслушан в пълния мрак в неравното дишане, което бе като ехо на неговото собственото дишане. А после с изтръпнали пръсти бавно сложи очилата и се обърна, за да погледне неумолимо сам лицето на кошмара.
Седемдесет и първа глава
Райнбек седеше в затъмнената гостна и се клатеше напред-назад в стария стол с права облегалка. Почти се радваше, че къщата бе толкова тъмна, защото се чувстваше глупаво да седи там със защитното си облекло, кевларовата противокуршумна жилетка и цялата бойна екипировка, заобиколен от дантелени кувертюри, бродерии и гарнирани с воланчета покривчици. И задача: старата дама.
Мамка му.
Голямата къща още стенеше и скърцаше под воя на бурята навън, но поне писъците на старата дама от подземното укритие срещу торнадо бяха секнали. Той бе заключил два пъти масивната врата и бе съвсем ясно, че тя нямаше къде да отиде. Там щеше да е в безопасност, в далеч по-голяма безопасност, отколкото самия него, ако връхлетеше торнадо.
Вече преваляше полунощ. Какво, по дяволите, правеха онези долу? Гледаше слабото пламъче на пропановия фенер и разиграваше в съзнанието си различни сценарии. Навярно бяха сгащили онзи тип и водеха преговори с него. Райнбек бе присъствал на няколко преговори с взели заложници престъпници и понякога му се струваше, че те продължават до безкрай. Комуникациите бяха прекъснати, дървета препречваха повечето от пътищата и никой нямаше да отговори на обаждането му за линейка и лекар за старата дама — не и от попиляния Дийпър и от целия окръг, поставен под тревога за торнадо трета степен. А той бе изправен пред медицински, а не полицейски случай; при това доста неудобен.
Чу се изскърцване и неочакван шум от строшена чаша. Райнбек скочи на крака, столът зад гърба му се наклони силно, преди да разбере, че ставаше дума за поредните строшени клони и изгърмял от вятъра прозорец. Тъкмо онова, от което това място се нуждаеше — от проветряване. След като студеният фронт бе отминал, въздухът бе станал наистина необичайно студен. Дъждът вече нахлуваше през едно строшено стъкло, локвичките се разпростираха по пода. Райнбек изправи стола си и седна отново. Момчетата от управлението никога нямаше да пропуснат да го будалкат с тази му задача — и то вовеки веков.
Пропановият фенер замига и той го погледна намръщен. Ясно: някой тъпанар не си бе дал труда да му сложи нов резервоар и това нещо сега щеше да угасне. Поклати глава, изправи се и отиде до камината. Бе готова за запалване; на каменната лавица над нея намери голяма кутия кухненски кибрит.
Постоя така минута, потънал в мисли.
Надникна в камината и се увери, че клапата е отворена. След това взе кутията, извади клечка, запали я и я поднесе към огнището. Пламъците обхванаха вестника и той мигновено се почувства по-добре: топлината му действаше някак окуражаващо. След като огънят пое, той започна да хвърля хубави жълти светлини към гостната, да се отразява в поставените в рамки гоблени, в стъклените и порцеланови дреболии. Райнбек отиде и изгаси пропановия фенер. Така можеше да се запази остатъкът от газ.
В този момент изпита известна жалост към старата дама, че се бе наложило да я заключи в избата. Но имаше предупреждение за силно торнадо, а и тя бе неадекватна, най-меко казано. Той се облегна на люлеещия се стол. Не бе лесно за една стара жена в имота й посред нощ да нахлуе група непознати с оръжия и кучета, при това по време на свирепа буря. Това би било шок за всекиго, особено за отшелница като старата госпожица Краус.
Пак се облегна назад, наслаждавайки се на топлината от трепкащия огън. Спомни си неделните следобеди, когато с жена си посещаваше от време на време майка си. През зимата тя запарваше чай и го сервираше до самата камина, почти същата, като тази. А с чая винаги имаше някакви курабии — тя държеше старата семейна рецепта за джинджифилови „сухарчета“, която все обещаваше да даде на жена му и така и не й я даде.
Мина му през ума, че старицата бе в избата вече почти три часа, без да хапне нищо. Сега, след като се бе успокоила, можеше да й занесе нещо. Можеше да свари малко чай. Нямаше ток, но би могъл да кипне вода на огъня. Всъщност, той дори си помисли, че би трябвало да го стори по-рано.
Надигна се от стола, включи фенерчето и влезе в кухнята. Тя бе забележително добре заредена. Имаше кутии със странни на вид сухи храни, подредени до стената: билки и подправки, за които никога не бе и чувал, екзотични оцети, мариновани в буркани зеленчуци. Върху лавиците имаше сребристи метални кутии с японски, или може би китайски надписи, не беше много сигурен. Най-накрая намери чайника, поставен до печката между автомат за приготвяне на макарони и някакво устройство с прекалено голям стоманен комин с дръжка. Започна да рови в чекмеджетата, откри няколко добри и старомодни пакетчета с чай. Закачи чайника на кука над огъня, след което се върна в кухнята. Хладилникът също бе натъпкан догоре и само за минути успя да подреди малък поднос със сметана, захар, чаени сладки, сладко, мармалад и хляб. Подредбата бе довършена с дантелено мильо върху ленена покривчица. Чаят скоро бе запарен и той постави чайника върху подноса и пое надолу по стълбите.
Спря пред вратата и, балансирайки с подноса в едната ръка, почука леко. Чу някакво размърдване вътре.
