Вуду

— Към теб идва някаква побъркана! Може да прояви насилие! Не я предизвиквай физически! Охраната е на път!

— Тя е вече…

— Смитбак! — извика жената. — Журналистът, който беше убит!

Очите на Хато неволно трепнаха и се завъртяха към Морга 2, където патолозите бяха аутопсирали трупа на известния репортер. Беше страшна работа, обади се полицейският комисар, всички вестници публикуваха статии на първа страница.

Жената се насочи към вратата на Морга 2, която беше оставена отворена от нощната смяна чистачи. Твърде късно Хато осъзна, че е трябвало да бъде затворена и заключена.

— Почакайте, не можете да влизате там…!

Жената изчезна през вратата. Хато стоеше като вкоренена, обхваната от паника. В наръчника за служители не се казваше какво да се прави в подобна ситуация.

С едно „зън!“ вратата на асансьора се отвори и отвътре излязоха двама едри охранители. Бяха ядосани.

— Хей — попита единият, като се задъхваше. — Накъде отиде…? — Ново задъхване.

Хато се обърна и посочи безмълвно Морга 2.

Двамата мъже спряха за момент. Откъм моргата се чу трясък, тръшване на стоманена врата, изскърцване на метално чекмедже. И отчаян вик.

— О, Исусе — произнесе единият гард. Те затичаха тежко, прекосиха коридора и се насочиха към отворената врата. Хато ги последва с омекнали крака, нездравото й любопитство надделя.

Пред очите й се разкри сцена, която никога нямаше да забрави, докато е жива. Жената стоеше в средата на стаята, лицето й беше разкривено, косата разрошена, очите й горяха. Зад нея се виждаше издърпано едно от хладилните чекмеджета. Жената разтърсваше с една ръка празния чувал, в който трябваше да е трупът; в другата си ръка държеше нещо, което приличаше на малко снопче пера.

— Къде е тялото? — изкрещя жената. — Къде е тялото на съпруга ми? И кой е оставил това тук!

35.

Д’Агоста паркира полицейския автомобил на Ривърсайд Драйв 891, излезе и потропа на тежката дървена врата. Трийсет секунди по-късно тя беше отворена от Проктър, който го изгледа безмълвно за миг, след което се отмести встрани.

— Ще го намерите в библиотеката — промърмори той.

Д’Агоста мина покрай трапезарията, прекоси приемната и влезе в библиотеката, като през цялото време притискаше силно една кърпичка към раната на главата си. Завари Пендъргаст — и странният стар архивар на име Рен — да седят в кожени фотьойли от двете страни на запалената камина, с маса между тях, отрупана с вестници и бутилка портвайн.

— Винсънт! — Пендъргаст скочи бързо и тръгна към него. — Какво се е случило? Проктър, човекът трябва да седне.

— И сам мога да се справя, благодаря. — Д’Агоста седна, потупвайки леко главата си. Кървенето вече бе спряло. — Имах малък инцидент във Вилата — каза той с нисък глас. Не знаеше кое го е ядосало повече: мисълта, че всички онези животни ще бъдат заклани, или фактът, че е позволил да го събори някакъв пияница. Или поне се надяваше да е пияница. Не беше подготвен да размишлява над друга алтернатива.

Пендъргаст се наведе да види порязаното, но Д’Агоста му махна да се дръпне.

— Нищо сериозно, просто драскотина. Раните на главата винаги кървят силно.

— Мога ли да ти предложа нещо освежаващо? Портвайн, например?

— Бира. Бъд лайт, ако ти се намира.

Проктър излезе от стаята.

Рен седеше във фотьойла си, сякаш не се бе случило нищо неприятно. Остреше един молив с малко джобно ножче: оглеждаше върха, издухваше графитния прах, свиваше устни и продължаваше отново да остри.

Изстудената кутийка пристигна скоро на сребърен поднос, заедно с изстудена чаша. Игнорирайки чашата, Д’Агоста взе бирата и отпи дълга глътка.

— От това имах нужда — каза той и отпи още.

Пендъргаст се върна на кожения си фотьойл.

— Скъпи ми Винсънт, целите сме слух.

Д’Агоста разказа за старицата на Индиан роуд и последвалите събития. Не спомена факта, че в гнева си почти беше влязъл във Вилата сам — нещо, което смяташе, че ще е по-добре да остави за по-късно. Пендъргаст слушаше внимателно. Винсънт реши също така да отмине и факта, че е загубил клетъчния си телефон и пейджъра при нападението. Когато свърши, над библиотеката увисна тишина. Огънят пропука и се разгоря.

Най-накрая Пендъргаст се раздвижи.

— А това… с този мъж? Казваш, че се е движел нестабилно, така ли?

— Да.

— И че е бил покрит с кръв?

— На лунната светлина така изглеждаше.

Пендъргаст направи пауза.

— Имаше ли прилика с фигурата, която видяхме на видеолентата на охранителната камера?

— Да, имаше.

Още една пауза, този път по-дълга.

— Колин Фиъринг ли беше?

— Не… Да. — Д’Агоста поклати пулсиращата си глава. — Не знам. Не видях лицето достатъчно добре.

Пендъргаст мълча известно време, гладкото му чело леко се набръчка.

— И кога точно се случи това?

— Преди около час. Бях за малко в безсъзнание. След като се върнах в града, дойдох право тук.

— Странно. — Но изражението върху лицето на Пендъргаст не беше странно. Изглеждаше по-скоро тревожно.

Агентът погледна към съсухрения старец.

— Рен тъкмо се канеше да сподели плодовете от последните си проучвания на мястото, на което си бил нападнат. Рен, би ли продължил?

— С удоволствие — отвърна той. Две тежки, прорязани със сини вени ръце, се вдигнаха към купчината вестници и сръчно измъкнаха една кафява папка.

— Да прочета ли статията…?

— Можеш да повториш сбито, ако обичаш.

— Разбира се. — Рен прочисти гърлото си, подреди внимателно листите върху скута си и ги прелисти. — Хм. Да видим… — Той вдигна вежди, изсумтя и потропа с пръсти, преди да започне: — Вечерта на 11 юни 1901-а година…

— Сбито е точната дума — промърмори Пендъргаст, но тонът му не беше неодобрителен.

— Да, да! Сбито. — Рен се изкашля. — Изглежда, че Вилата е била, как да кажа — обсъждана известно време. Имам събрани редица статии от „Ню Йорк Сън“, датирани от началото на века — на двайсети век, — в които са описани оплаквания от съседите, не особено различни от днешните. Странни звуци и миризми, обезглавени животински трупове, намерени в гората, съмнително поведение. Има много непотвърдени съобщения за някаква „бродеща сянка“, която се скита из горите на Инууд Хил.

Осеяната с кафяви петна ръка измъкна пожълтяла изрезка с изключително внимание, сякаш бе лист от свещен ръкопис. Той зачете.