Проктър се появи на прага.
— Сър? — Гласът му прозвуча преднамерено неутрално. — Обади ми се един от моите познати от града. Имало развитие.
— Сподели с нас, ако обичаш.
— Имало убийство в прес клуб „Готам“; убита е репортерка на име Кейтлин Кид. Извършителят е изчезнал, но много свидетели се кълнат, че убиецът е бил Уилям Смитбак.
— Смитбак! — Пендъргаст скочи рязко.
Проктър кимна.
—
— Преди деветдесет минути. В добавка, тялото на Смитбак е изчезнало от моргата. Съпругата му отишла да го търси там и направила сцена, когато не го намерила. Както изглежда, на негово място е оставена вуду кукла. — Проктър направи пауза, едрите му ръце бяха скръстени пред гърдите.
Д’Агоста бе обхванат от ужас. Всичко това се беше случило там — а той беше без пейджър и без клетъчен телефон.
— Разбирам — промърмори Пендъргаст. Лицето му внезапно пребледня като на мъртвец. — Какъв отвратителен обрат на събитията. — Той добави почти шепнешком, без да адресира думите си към някого: — Може би настъпи времето да се потърси помощта на мосю Бертен.
36.
Д’Агоста можеше да види как сивото утро пропълзя през завесите на прозорците на прес клуб „Готам“. Той беше изтощен и главата му пулсираше при всеки удар на сърцето. Криминалистите бяха свършили работата си и си бяха тръгнали; екипът за събиране на косми и влакна дойде и си замина; фотографът дойде и си замина; патолозите вдигнаха трупа; всички свидетели бяха разпитани или записани по график за разпити. И сега Д’Агоста се оказа сам на запечатаната сцена на местопрестъплението.
Чуваше трафика от 53-та улица, ранните камиони за доставка, колите за събиране на боклука, шофьорите на таксита от дневната смяна, които започваха деня с обичайния ритуал на събуждане с надуване на клаксони и ругатни.
Д’Агоста остана да стои тихо в ъгъла на залата. Това бе един много елегантен и стар Ню Йорк; стени, покрити с тъмна дъбова ламперия, камина с изящни полици над нея, мраморен под в черно и бяло, кристален полилей отгоре и високи прозорци с избродирани със злато завеси. Залата миришеше на застоял дим, стари ордьоври и разлято вино. Огромно количество храна и счупени чаши — хвърлени на пода в паниката по време на убийството. Но Д’Агоста нямаше какво повече да види без свидетели или доказателства. Убиецът беше извършил убийство пред повече от двеста души — нито един страхлив журналист не се беше опитал да го спре, — след което беше излязъл от кухнята през серия врати, оставени незаключени от кетъринговата компания, чийто ван бе паркиран в една тясна уличка зад сградата.
Дали убиецът го е знаел? Да. Всички свидетели съобщаваха, че извършителят е тръгнал уверено — не бързо, но целенасочено — право към един от задните служебни входове на залата, минал по коридора, през кухнята и излязъл навън. Познавал е плана на сградата, знаел е, че вратите не са заключени, знаел е, че изходите, блокиращи задната уличка, ще са отворени, знаел е, че тя води към 54-а улица и анонимността на тълпата. А може би го е чакала кола. Тъй като това изглеждаше като добре планирано престъпление.
Д’Агоста разтърка носа си, опита се да диша бавно, за да намали туптенето в слепоочията си. Едва успяваше да мисли. Тези негодници във Вилата щяха да осъзнаят, че са направили сериозна грешка като са нападнали полицейски служител. Те бяха замесени в това по един или друг начин, беше сигурен. Смитбак беше писал за тях и си плати скъпо за това; сега същата участ бе сполетяла и Кейтлин Кид.
Защо продължаваше още да стои тук? Нямаше нищо ново, което да извлече от сцената на местопрестъплението, нищо, което вече да не е било проучено, регистрирано, фотографирано, взето, анализирано, подушено, огледано и записано. Беше крайно изтощен. И въпреки това не можеше да се застави да тръгне.
Всички свидетели се кълняха, че е бил Смитбак. Дори Нора, която беше разпитал — натъпкана с успокоителни, но с достатъчно ясен разум — в нейния апартамент. Нора беше видяла убиеца от другата страна на залата, така че бе по-малко надеждна, но имаше други, които го бяха видели отблизо и се кълняха, че е бил той. И все пак няколко дни по-рано Д’Агоста беше видял със собствените си очи мъртвото тяло на Смитбак върху маса от неръждаема стомана, с отворен гръден кош, с извадени и висящи органи, с отворен отгоре череп.
Тялото на Смитбак го нямаше… Как е възможно някой идиот просто да влезе в моргата и да открадне труп? Може би не е толкова изненадващо — Нора беше влязла направо и никой не я беше спрял. Имаше само един дежурен, а хората на такова място изглежда редовно си спяха по време на работа. Но Нора я бяха гонили и накрая охраната я бе заловила. А да влезеш в моргата беше много по-лесно, отколкото да си тръгнеш с труп.
Освен ако трупът не е излязъл на собствените си…
Какво, по дяволите, си мислеше? В главата му напираха дузина теории. Той беше сигурен, че по някакъв начин Вилата е замесена. Но, разбира се, не би могъл да отхвърли и онзи софтуерен предприемач, Клайн, който бе заплашвал Смитбак толкова открито. Както беше казал на Рокър, някои експонати от африканската му скулптурна колекция бяха определени от музейните специалисти като вуду артефакти с особено неясно значение. Въпреки че веднага изскачаше въпросът защо Клайн би искал да убие Кейтлин Кид. Дали и Кид беше писала за него? Или нещо в нея му е напомнило за журналиста, който веднъж бе разсипал неговата многообещаваща кариера? Струваше си да се провери.
Имаше и друга теория, която Пендъргаст, въпреки всички негови преструвки, изглежда приемаше сериозно: че Смитбак, както и Фиъринг, бяха възкръснали.
—
Погледна часовника си. Шест и четиридесет и пет. Трябваше да се срещне с Пендъргаст в центъра в девет. Като остави служебната кола, паркирана на Пето авеню, той тръгна по 53-та към Медисън, влезе в едно кафене и се отпусна на най-близкия стол.
Когато келнерката дойде, вече спеше.
37.
В девет и десет сутринта Д’Агоста се отказа да чака Пендъргаст и тръгна от фоайето на Градския съвет към един анонимен офис във високите етажи на сградата, което му отне още десет минути, докато го намери. Най-накрая застана пред затворената врата на офиса и впери поглед в пластмасовата табелка:
Той почука силно два пъти.
— Влез — долетя слаб глас.
