Д’Агоста пусна цигарата си и хукна напред, така че ванът да остане между него и мъжа. Чу как онзи вдига веригата, как я заключва и се връща до шофьорската врата. Д’Агоста мина незабелязано, стъпи на бронята и се хвана за стълбата. Това беше обществена земя, градска земя, нали така? Нямаше причина служител на закона да не може да влезе, доколкото не навлиза в частна собственост.
Ванът запълзя напред, шофьорът караше предпазливо и бавно. Скоро оставиха зад себе си слабите светлини на Горен Манхатън и навлязоха сред тъмните тихи дървета на Инууд Хил Парк. Въпреки, че прозорците бяха плътно затворени, звуците, за които госпожа Пизети беше споменала, стигаха съвършено ясно до Д’Агоста: хор от крясъци, блеене, мяукане, лаене, къткане на кокошки и — още по-ужасяващо — тънко цвилене, което можеше да е само на малко жребче. При мисълта за будещата състрадание менажерия вътре и съдбата, която щеше да ги сполети, Д’Агоста усети как гневът кипва в него.
Ванът изкачи хълма, спусна се надолу и спря. Чу се как шофьорът излиза. Тогава Д’Агоста скочи от задницата на вана и изтича до близката гора, мушвайки се в тъмните листа. Притаи се и погледна назад по посока на вана. Шофьорът отключваше една стара врата в оградата от мрежа и за част от секундата лицето му попадна в светлината на фаровете. Кожата му беше бледа и в чертите му имаше нещо удивително изтънчено, почти аристократично.
Ванът мина през вратата; мъжът изскочи отново и заключи, след което се върна в кабината и продължи с вана напред. Д’Агоста се изправи и изтупа листата от себе си, ръцете му трепереха от ярост. Нищо не можеше да го задържи отвън, не и сега, след като вече бе сигурен, че онези откачалници вътре се готвят да леят кръв. А кой знае докъде бяха готови да стигнат в отвратителните си ритуали… Беше служител на закона и изпълняваше дълга си. Като детектив от отдел „Убийства“ обикновено не носеше униформа; извади значката и я закопча на ревера си, огледа преценяващо оградата и пое надолу по пътя, където бяха изчезнали стоповете на вана. Пътят зави и очите му едва различиха отпред заострения връх на голяма, грубо построена църква; тук-там около нея се виждаха мъждиво осветени прозорци.
След минута той спря в средата на пътя и се обърна, взирайки се в тъмнината. Инстинктът на ченге му подсказа, че не е сам. Той извади фенерчето си и плъзна лъча по дънерите на дърветата и сухите храсти с техните шумолящи листа.
— Кой е там?
Тишина.
Д’Агоста изключи фенерчето и го пусна в джоба си. Продължи да се взира в тъмното. От лунния сърп идеше бледа светлина и дънерите на буковете сякаш се носеха в тъмнината като дълги, покрити със струпеи, крака. Той се ослуша напрегнато. Имаше нещо. Можеше да го почувства — а сега и да го чуе. Шум от стъпване по влажни листа, пропукване на клон.
Бръкна за служебния си пистолет.
— Аз съм нюйоркски полицай — извика той. — Моля, излезте на пътя. — Не включи фенерчето — можеше да вижда в мрака и без него.
Сега забеляза едва-едва нещо бледо да се движи със странно приведена походка между дърветата. То приклекна, спря за миг сред храстите, след което профуча нататък и той го изгуби от поглед. Странно стенание долетя откъм гората, нечленоразделно и гробовно, сякаш идващо от широко зинала, отпусната уста.
Той извади фенерчето, светна го и пак го насочи към дърветата. Нищо.
Това беше пълна глупост. Някакви деца си играеха игрички с него.
Тръгна към храсталака, занемарени, преплетени азалии и голямо количество лаврови дървета, които се простираха стотици стъпки напред. Той спря, но след малко пристъпи сред тях.
В отговор чу шумолене от дясната си страна. Насочи светлината нататък, но яркият лъч се натъкна на здраво преплетени храсталаци, които му пречеха да вижда по-навътре. Изключи светлината и зачака очите му да се адаптират към мрака. Заговори спокойно:
— Това е обществена собственост, а аз съм полицейски служител — покажете се веднага или ще ви арестувам за неподчинение.
Пропука клон, отново отдясно. Когато се обърна нататък, видя една фигура да изскача иззад орловата папрат: бледа, болнаво зеленикава кожа; отпуснато лице, оцапано с кръв и слуз, дрехите висяха на парцали около крайниците.
— Хей ти!
Фигурата се дръпна назад, сякаш временно изгубила равновесие, после се втурна и започна да се приближава с почти диаболично настървение. Едното око се завъртя към него, след това се отклони: другото беше скрито под засъхнала кора от кръв и може би мръсотия.
— Исусе Христе! — Д’Агоста се дръпна, изпусна фенерчето и трескаво започна да търси служебния си пистолет, Глок 19.
Внезапно фигурата се хвърли към него, трошейки храсталака; той вдигна оръжието, но в същия момент усети страшен удар в главата, бучене и после нищо.
34.
Моника Хато потрепна с клепачи и отвори очи, изправи се зад бюрото, опъвайки рамене и се опита да изглежда будна. Огледа се неспокойно. Големият часовник на облицованата с плочки стена показваше девет и половина. Последната рецепционистка нощна смяна в моргата беше уволнена за това, че е заспала на работното си място. Като оправи листовете на бюрото, тя отново се огледа и си отдъхна. Флуоресцентните лампи в пристройката хвърляха обичайната си дразнеща светлина върху подовете и стените, и въздухът миришеше на познатите химикали. Всичко беше тихо.
Но
Хато стана и приглади с ръце дрехите си, подръпна униформата над пищния си бюст, опитвайки се да изглежда спретната, отговорна и представителна. Това беше работа, която не можеше да си позволи да изгуби. Плащаше се добре и — което беше особено важно — вървеше със здравна осигуровка.
Чу се шум от тътрене, нещо като суматоха, някъде на горните етажи. Може би някой „пътник“ си беше хванал пътя. Хато се усмихна на себе си, горда, че овладява жаргона. Извади едно огледалце от дамската си чанта и начерви устните си, поправи косата си с няколко сръчни потупвания и огледа носа си за онзи противен мазен блясък.
До слуха й достигна втори звук, лекото блъскане на вратите на асансьора. Още един преценяващ поглед, малко парфюм, и огледалцето изчезна в чантата й, чантата увисна на облегалката на стола, документите върху бюрото отидоха в другия му край.
Звукът от стъпки се усили, идваше не откъм асансьорите, а откъм стълбището. Това беше странно.
Стъпките бързо приближаваха. След малко вратата се отвори с трясък, една жена връхлетя и се понесе по коридора. Беше облечена в черна коктейлна рокля, носеше обувки с високи токчета, а медената й на цвят коса се развяваше.
Хато беше изненадана и не знаеше какво да каже.
Жената спря в средата на крилото, лицето й сивееше на призрачната флуоресцентна светлина.
— Мога ли да ви помогна…? — започна Хато.
— Къде е? — извика непознатата. — Искам да го видя!
Моника Хато се облещи.
— Какво да видите?
— Тялото на съпруга ми! Уилям Смитбак!
Хато отстъпи ужасена. Тази жена беше луда. Докато чакаше за отговор и трепереше, Хато чу трополенето на асансьора, който бавно тръгна.
— Името е Смитбак!
На бюрото зад нея един глас внезапно извика по интеркома:
— Пробив в охраната! Имаме пробив в охраната! Хато, чуваш ли?
Гласът прекъсна. Хато натисна бутона.
— Тук има…
Гласът по интеркома я надвика:
