Вуду

— Че кой ви спира?

Д’Агоста избра креслото, което изглеждаше най-малко издуто, но въпреки това задникът му потъна обезпокоително дълбоко като в плаващи пясъци. Една котка мигновено скочи на облегалката за ръце и започна да мърка, извивайки гръб.

— Слез долу, Скамп, и остави човека на мира. — Госпожа Пизети имаше силен куински акцент.

Естествено, котката не я послуша. Д’Агоста не обичаше котки. Той леко я побутна с лакът. Котката замърка само още по-силно, очевидно приемайки движението му за проява на нежност.

— Госпожо Пизети — Д’Агоста извади бележника си и се опита да игнорира котката, която осея с косми чисто новия му костюм „Ротманс“, — разбрах, че сте говорили с Уилям Смитбак на… — той се консултира с бележките си — трети октомври.

— Не си спомням кога беше. — Тя поклати глава. — Просто става все по-лошо и по-лошо.

— Можете ли да ми кажете за какво говорихте?

— Нямам нищо общо с убийството.

— Знам това. Определено не сте заподозряна. Вижте, срещата ви с господин Смитбак…?

— Той ми донесе малък подарък. Чакайте да видя… — Тя започна да търси из апартамента, парализираната й ръка най-сетне се спря на малка порцеланова котка. Тя я занесе на Д’Агоста и я пусна в скута му. — Подари ми това. Китайска е. Могат да се намерят на Кънел стрийт.

Д’Агоста прехвърли фигурката в ръката си. Това бе страна на Смитбак, която не познаваше — да носи подаръци на дребни възрастни дами, дори такива кисели като Пизети. Разбира се, сигурно е било за да си подсигури интервю.

— Много мило. — Той я остави на една странична масичка. — Та за какво говорихте, госпожо Пизети?

— Онези ужасни убийци на животни — тя посочи към близкия прозорец. — Там, във Вилата.

— Разкажете ми онова, което му казахте.

— Ами, човек може да чуе крясъците нощем, когато вятърът духа откъм реката. Ужасни звуци, колят животни, прерязват им гърлата! — Гласът й се извиси и тя произнесе последното изречение с особено удоволствие. — Някой трябва да пререже техните гърла!

— Имаше ли нещо особено, някакви инциденти по-точно?

— Казах му за вана.

При тези думи Д’Агоста усети, че сърцето му се разтупква силно.

— Ван?

— Всеки четвъртък, като по часовник. Излизат от вана в пет. Влизат в него в девет вечерта.

— Днес е четвъртък. Видяхте ли го?

— Разбира се, че го видях, точно както всеки друг четвъртък.

Д’Агоста се изправи и се приближи до прозореца. Той гледаше на запад, към гърба на сградата. Беше дошъл тук, оглеждайки бързо района, преди разговора със старицата. Един стар път — явно водеше към Вилата — се виждаше долу, минаваше покрай нивите и изчезваше сред дърветата.

— От този прозорец ли? — попита той.

— Че от кой? Да има някакъв друг?

— Има ли някакви надписи по вана?

— Аз поне не съм видяла. Обикновен бял ван.

— Модел, производство?

— Не ги разбирам тези неща. Бял е, мръсен. Стар. Таратайка.

— Виждали ли сте шофьора?

— Как мога оттук да видя някого в купето? Но когато прозорецът ми е отворен нощем, чувам звуци от вана. Точно това ме накара да го забележа първия път.

— Звуци? Какви звуци?

— Блеене. Скимтене.

— Звуци на животни?

— Определено звуци на животни.

— Може ли? — Той посочи прозореца.

— И да влезе студен въздух? Трябва да видите сметките ми за парно.

— Само за миг. — Без да чака жената да отговори, той отвори прозореца и се наведе навън. Есенната вечер беше студена и тиха. Може и да беше чула нещо откъм вана, ако звуците са били достатъчно силни.

— Ама вижте, ако искате чист въздух, направете го за нечия друга сметка.

Д’Агоста затвори прозореца.

— Как сте със слуха, госпожо Пизети? Използвате ли слухов апарат?

— А вие как сте със слуха, офицер? — сопна му се тя в отговор. — Моят е перфектен.

— Да си спомняте да сте казвали нещо друго на Смитбак, или нещо друго за Вилата?

Тя сякаш се поколеба.

— Хората приказват, че са виждали нещо да броди там, зад оградата.

— Нещо? Животно ли?

Тя сви рамене.

— Пък и те понякога излизат нощем. Тези с вана. Ходят по цяла нощ и се връщат на сутринта.

— Често ли?

— Два-три пъти годишно.

— Някаква идея какво може да правят?

— О, да! Набират нови членове. За техния култ.

— Откъде знаете?

— Хората разправят. Кореняците.

— И какво по-точно разправят, госпожо Пизети?

Тя сви рамене.

— Можете ли да ми дадете някакви имена?

— О, не. Няма да замеся съседите си в това. Ще ме убият.

Д’Агоста се улови, че започва да се дразни на тази инатлива старица.

— Какво друго знаете?

— Не си спомням нищо друго. Освен котките. Той много обичаше котки.

— Извинете, кой е обичал котки?

— Онзи репортер, Смитбак. Кой друг?

Обичал котките. Смитбак беше добър в работата си, знаеше как да печели доверието на хората, как да установява контакт с тях. Д’Агоста си спомни, че Смитбак не можеше да понася котки. Той прочисти гърлото си и погледна часовника.

— Значи ванът трябва да се върне след час?

— Никога не пропуска.

Лейтенантът излезе от сградата и вдиша дълбоко нощния въздух. Мирен, с дъх на листа. Трудно беше да се повярва, че това е остров Манхатън. Той хвърли отново поглед на часовника си: минаваше осем. Беше видял надолу по улицата един ресторант; отиде там, поръча си чаша кафе и зачака.

Ванът пристигна точно по разписание, Шеви Експрес’97 с прозорци само отпред, силно затъмнени, и подвижна стълба, която стигаше до покрива. Колата сви от Западна 214-та към Индиан роуд и намали, измина дължината на пресечката, след което зави към затворения път, водещ към Вилата. Спря точно пред заключената с катинар верига.

Д’Агоста нагоди крачките си така, че да се озове зад вана точно когато шофьорската врата се отвори. От нея излезе един мъж, приближи се до катинара и го отключи. На слабата светлина не се виждаше добре, но явно беше необичайно висок. Носеше дълго палто, което изглеждаше почти древно, като излязло от уестърн. Д’Агоста спря да си извади цигара и да я запали, като държеше главата си наведена. След като свали веригата, мъжът се върна обратно, влезе в кабината, прекара вана през веригата и отново спря оттатък.