Вуду

продължаваха да обещават, че е само за наблюдение, че ще я изпишат утре — и това легло винаги е било празно.

Ужасно чувство за дежа вю започна да се прокрадва в душата й. Тя напрегна слуха си и можеше да чуе дишането, леките накъсани въздишки. Огледа се отново. Цялата стая изглеждаше странно, с неправилни ъгли, тъмният телевизор над леглото й беше разкривен и неясен като репликите в немски експресионистичен филм.

Сигурно продължавам да спя, помисли си тя. Това е само сън. Вцепенението на съня изглежда я заобикаляше, увивайки я в своята прозрачна прегръдка.

Силуетът зад завесата се раздвижи; чу се въздишка. Изхрачване. После една ръка се вдигна бавно нагоре. С тръпки на ужас Нора стисна чаршафите, опитвайки се да изчезне. Но се почувства толкова слаба…

Завесата се плъзна обратно с бавна, ужасяваща отмереност, издаде лек звук, когато металните халки се плъзнаха по студената стоманена релса. Тя гледаше парализирана от ужас как изплуват тъмните контури на човек в сянката, а след това — на лунната светлина.

Бил.

Същото подпухнало лице, мръсна коса, черни, хлътнали очи, сиви устни. Същата засъхнала кръв, кал, мръсотия. Тя не можеше да помръдне. Не можеше да извика. Можеше само да лежи и да гледа как кошмарът на всички кошмари се развива.

Фигурата стана от леглото и се изправи, като се взираше в нея. Беше Бил… и все пак не беше Бил, жив — и същевременно мъртъв. Той пристъпи напред. Устата му бе отворена. Простря ръка, ноктите му бяха дълги и начупени като на животно, докато навеждаше глава бавно надолу към нея… да я целуне.

Тя седна в леглото с вик.

Един миг остана да седи така, трепереща от ужас, докато накрая осъзна, че всъщност е само сън, и облекчението я заля. Сън като последния — само че по-лош.

Отпусна се отново в леглото, окъпана в пот, сърцето й забави ритъм, чувствайки, че кошмарът се оттегля като вълна. Бутилката на системата не се люлееше; телевизорът изглеждаше нормален. Стаята беше тъмна: без лунна светлина. Скромната завеса се спускаше около другото легло, но оттам не се чуваше дишане. Леглото беше празно.

Беше ли наистина?

Впери очи в завесата и й се стори, че тя леко се люлее. Беше непрозрачна и не можеше да види отвъд нея.

Искаше й се да се отпусне. Разбира се, че нямаше никого. Било е само сън. И освен това Д’Агоста беше й казал, че достъпът в стаята ще бъде забранен. Тя затвори очи, но сънят не идваше, нито пък наистина й се искаше да дойде. Сънищата й бяха толкова ужасни, че се страхуваше да заспи.

Това беше глупаво. Тя отчаяно се нуждаеше от почивка.

Затвори очи, но въпреки това се чувстваше толкова будна, че почти не можеше да държи клепачите си спуснати. Мина една минута. После втора.

С раздразнена въздишка тя отвори очи. Противно на волята си откри, че погледът й се плъзга отново към съседното легло. Завесата се движеше, дори по-силно.

Тя въздъхна. Наистина беше глупаво, дължеше се на свръхактивното й въображение. Нищо чудно след подобен кошмар.

Но когато заспиваше тези завеси бяха ли всъщност дръпнати?

Не беше сигурна. Колкото повече мислеше, обаче, толкова по-убедена ставаше, че завесите са били дръпнати. Била е замаяна, с мозъчно сътресение, как би могла да разчита на паметта си? Нора се извърна решително към отсрещната стена, след което затвори очи отново.

И отново въпреки желанието си очите й бяха привлечени към спуснатите завеси, все още леко полюшващи се. Беше само въздушно течение, дължеше се на въздушната циркулационна система: полъх толкова лек, че не можеше да го почувства, но достатъчен да раздвижи тези завеси.

Защо завесите бяха спуснати? Дали са били спуснати, докато е спяла?

Тя рязко седна и главата й запулсира от усилието. Беше глупаво да се притеснява за това, след като едно просто действие би могло да разреши проблема веднъж завинаги. Тя преметна крака от едната страна на леглото и се изправи, като внимаваше да не заплете маркучетата на системата. Две бързи стъпки и протегна ръка към завесата — но се разколеба. Сърцето й внезапно забумка от страх.

— О, Нора — произнесе тя гласно, — не бъди такава страхливка.

След което силно дръпна завесата.

На леглото лежеше мъж, напълно неподвижен. Беше облечен в бяла колосана униформа на дежурен, ръцете му бяха кръстосани на гърдите, лежаха отгоре почти като на египетска мумия — само че очите му бяха широко отворени, блестящи на светлината. Гледаше право в нея. Играеше си с нея.

В този момент на сковаващ ужас фигурата скочи нагоре като котка, сложи ръка върху устата й, избута я към леглото й и я притисна.

Тя се бореше, риташе, опитваше се да издаде звук, но той бе много силен, а тя бе в капан. Принуди я да извърне глава на една страна и тя го видя, че в свободната си ръка държи стъклена спринцовка с игла за подкожна инжекция, с една капка, която трептеше на върха й. Последва бързо движение и Нора усети как се забива дълбоко в бедрото й.

Тя се опитваше да се бори, да мърда, да крещи — но парализата я обхвана като зъл дух, този път без сънища, но отвратително и несъмнено реално, обви я в непреодолима прегръдка и после тя сякаш започна да пада, да пада, да пада надолу в някакъв бездънен кладенец, който накрая се сви до една точка — и изгасна.

49.

Марти Уортик скръсти потните си ръце върху ръба на катедрата и огледа тълпата, събрана на площада пред сградата на „Жилищно настаняване“. Това беше първата му пресконференция и беше едно както обезкуражаващо, така и сензационно — ако трябваше да е искрен — преживяване. От лявата и от дясната му страна стояха неколцина подчинени — които набързо беше хванал, за да изглеждат нещата с по-голяма тежест, — както и двама-трима униформени полицаи. Катедрата беше сложена на по-ниско и отзад се виеха безброй кабели.

Очите му обходиха малката група протестиращи, събрани в единия ъгъл на площада, удържани от няколко пръснати наоколо полицаи. Скандирането им беше неуверено, което го окуражи да си помисли, че ще спре веднага, след като той започне да говори.

Той прочисти гърлото си и чу усиления звук по радиоуредбата. Огледа се, докато тълпата се успокои.

— Добър ден — започна той. — Дами и господа журналисти, ще ви прочета предварително подготвеното си изказване.

Започна да чете и постепенно всички утихнаха. Юридическият процес, обясни той, беше в ход. Щяха да бъдат предприети мерки, ако обвиненията срещу Вилата се потвърдяха. Правата на всички трябваше да бъдат уважавани. Процесът ще се наблюдава. И трябва да се спазват ред и спокойствие.

Гласът му звучеше монотонно, изтърканите фрази имаха сънотворен ефект върху групата журналисти. Беше кратко изказване, не повече от страница, написано от комисия и прегледано от половин дузина юристи. Имаше свойството да не казва нищо, да не съобщава информация, да не дава обещания, докато в същото време създава впечатлението, че е съобразено с исканията на всички. Най-малкото, това беше идеята.

Беше прочел половината страница, когато чу един вулгарен глас, който дойде от мегафон измежду групата на протестиращите. Той продължи без да се колебае, без дори да поглежда нататък. Шумът се увеличи.

— Що за глупости!