— Няма да живеете чак толкова дълго, че името ми да промени нещо.
След което лампата беше угасена, отворът — затворен шумно, и тя отново потъна в тъмнина.
51.
Кени Ройбол, отпаднал от гимназията ученик, седеше на една пейка край бейзболното игрище и бързо скубеше плевелите, изтръскваше семената и ги свиваше на дебела цигара. Запали я и пое дълбоко, след което я подаде на приятеля си, Роки Мартинели.
— Следващата година — Мартинели взе джойнта, като кимна към полето отвъд тъмното бейзболно игрище — ще приберем всичката трева, дето расте тук.
— Ъхъ — издиша Роки. — Първокачествена е.
— Мамка му, така е.
— Обещаваш ли?
— Обещавам.
Ройбол погълна още една серия дим, върна цигарата и шумно издиша. Чакаше Мартинели да смукне, джойнтът пропукваше, връхчето се разгоря моментално, осветявайки продълговатото унесено лице на Мартинели с оранжев блясък. Ройбол взе отново джойнта, изтръска внимателно праха и префасонира крайчеца. Канеше се да я запали отново, когато видя през сгъстяващия се мрак една полицейска кола да намалява към отсрещния паркинг.
— Идва насам! — Той скочи зад пейките, следван от Мартинели. Те погледнаха през металните и дървените подпори. Полицейската кола спря и един прожектор обходи мрака, плъзгайки се по игрището.
— Какво прави?
— Откъде да знам, по дяволите?
Момчетата изчакаха свити, когато лъчът бавно заигра по пейките. Сякаш се поколеба, когато мина върху тях.
— Не мърдай — изсъска Ройбол.
— Не мърдам.
Лъчът продължи, после бавно се върна. Беше заслепяващ и проникваше между пейките. Възможно ли беше ченгетата да са ги видели, присвити отзад? Ройбол се съмняваше.
Той чу сумтене и видя, че шибаният Мартинели тича с пълна сила през игрището и после през полето, насочвайки се към гората. Светлината подскочи нагоре и го хвана в кръга си.
— По дяволите! — Ройбол хукна след Мартинели. Сега лъчът се спря върху него. Имаше чувството, че бяга, за да хване сянката си. Той прескочи ниската ограда от мрежа и зацепи през полето към гората, следвайки бързия неясен силует на приятеля си.
Продължиха да тичат, докато вече не можеха. Най-сетне Мартинели започна да намалява, после падна по очи, спъвайки се в един пън. Ройбол се свлече до него, останал без дъх.
— Гонят ли ни? — най-после успя да попита Мартинели.
— Не трябваше да се отделяш от мен, човече — озъби се Ройбол. — Онова ченге нямаше да ни види, ако не беше хукнал.
— Вече ни беше видял.
Ройбол се вгледа напрегнато в стената от дървета, но не можа да види нищо. Мартинели беше пробягал дълго разстояние. Той опипа джоба на ризата си. Беше празен.
— Заради теб изпуснах парите.
— Казвам ти, щяха да ни пипнат.
Ройбол се изплю. Не си струваше да спори. Той измъкна тънката хартия от джоба си. Притисна две от хартийките една към друга и тръсна малко марихуана във вдлъбнатината.
— Не мога да видя нищо в шибаната тъмнина.
Въпреки всичко процеждащата се през клоните лунна светлина му позволи да отчопли няколко семена, да свие цигара, да я запали и да смукне от нея. Той задържа дима за момент, издиша, пое нова глътка и отново издиша шумно. Започна да се смее, хъхрейки.
— Човече, ама ти изхвърча направо като заек, подгонен от ловджийска хрътка.
— Казвам ти, полицаят ни видя. — Мартинели смукна от джойнта и се огледа. — Знаеш ли какво? Онова шибано странно място, Вилата, е тук някъде.
— Отвъд блатото.
— Не, човече, право надолу от реката.
— Е? Да нямаш намерение пак да хукнеш? Ху-ху-у-у-у, тук идват зомбитата! — Ройбол размаха ръце над главата си. — Умници! Умници-и-и-и!
— Млъкни, мътните да те вземат!
Те си размениха няколко пъти цигарата в тишина, докато най-накрая Ройбол внимателно подряза фаса и го пусна в тънка кутийка за бонбони. Внезапно в тъмнината се разнесоха заглушените звуци на клетъчен телефон.
— Обзалагам се, че е майка ти — каза Ройбол.
Мартинели извади апарата от джоба си.
— Не отговаряй.
— Тя побеснява, ако не вдигна.
— Да ти го начукам!
— Ало? Да. Здрасти.
Ройбол слушаше раздразнен разговора. Той вече бе напуснал дома си, имаше си собствена бърлога. А Мартинели все още живееше с майка си.
— Не, в библиотеката съм. Двамата с Кени учим за теста… Ще внимавам… Тук няма престъпници… Ама, мамо, още е едва единайсет!
Той затвори рязко телефона.
— Трябва да се прибирам.
— Ако е въпросът, още няма дванайсет. Гадно е, човече.
Мартинели стана и Ройбол го последва. Краката му се бяха схванали от тъпото тичане. Мартинели тръгна обратно през гората, вървеше бързо, дългите му крака едва се виждаха в мрака. Скоро спря.
— Не си спомням това паднало дърво — каза той.
— Как може да си спомняш нещо? Тичаше като ненормален — изхъхри Ройбол.
— Щях да си спомня, че съм го прескачал, или нещо такова.
— Давай, давай, не спирай — побутна го по гърба Ройбол.
Стигнаха до друг дънер и Мартинели пак спря.
— Вече съм сигурен, че
— Продължавай да вървиш.
Но Мартинели не помръдна.
— Каква е тази миризма? Човече, ти ли размириса така, да не се изпусна?
Ройбол подуши шумно. Огледа се, но беше твърде тъмно, за да види земята добре.
— Аз ще водя. — Той прескочи пъна и краката му потънаха в нещо твърдо, което поддаде. — Какво е това, по дяволите? — Той измъкна крака си и се наведе да види.
— Мамка му! — извика и се дръпна назад. — Труп! Да му се не види! Току що стъпих върху труп!
Сега и двамата се наведоха надолу. Лунната светлина освети едно лице — бледо, съсипано, окървавено, невиждащите очи гледаха стъклено.
Мартинели се закашля.
— О, Господи!
— Обади се на 911!
Като се запрепъва назад, Мартинели измъкна телефона си и започна да набира с трепереща ръка.
— Не мога да повярвам, това е труп!
— Ало? По дяволите… — Той внезапно се преви на две и повърна върху телефона.
— Мамка му, човече…!
