Мартинели продължи да се надува, клетъчният телефон падна на земята, хлъзгав от повръщаното.
— Опитай се да се обадиш!
Поредни конвулсии.
Ройбол отстъпи с още една крачка. Невероятно, чу от телефона да идва глас.
— Кой е? — поиска да знае тънкият глас. — Ти ли си, Роки? Роки! Всичко наред ли е?
Той обърна отново очи към трупа, който лежеше настрани, усукан, с едната ръка вдигната нагоре, блед и разложен на лунната светлина. Това беше пълна бъркотия. Тогава той се обърна и хукна през гората: далече, далече, далече…
52.
Беше четири сутринта, когато Д’Агоста и Пендъргаст пристигнаха в чакалнята към моргата. Доктор Бекстейн вече ги очакваше, изглеждаше странно весел. Или може би, помисли си Д’Агоста, просто беше свикнал да се мотае тук посред нощ. Д’Агоста се чувстваше отвратително; единственото, което искаше, беше да се прибере вкъщи и да се хвърли в леглото.
А това бе последното, което можеше да направи. Нещата се случваха по-бързо, отколкото успяваше да ги проумее. От всички последни събития най-лошото според него беше отвличането на Нора Кели без следа за местонахождението й. Полицаят, поставен да я охранява — дрогиран от прибавен към кафето му наркотик — бе намерен заключен в банята на Нора. За пореден път я беше изпуснал.
А сега и това.
— Е, господа — каза Бекстейн и надяна чифт ръкавици. — Мистерията се задълбочава. Моля ви, обслужете се. — И той кимна към една близка кофа.
Д’Агоста облече престилката, сложи си маска и хирургическа шапчица и надяна ръкавици. Чувството за страх се усили, докато се опитваше да се подготви за изпитанието, което трябваше да понесе. Нещо в смесицата от мъртва студена плът, клинични лампи и блестяща стомана караше стомаха му да се свива. Как щеше да издържи това? Той погледна към Пендъргаст, който, потопен заради щорите в нереална светлина на бели и зелени ивици, изглеждаше по-скоро като клиент на моргата, отколкото като посетител. Беше си точно на място.
— Докторе, преди да влезем — Д’Агоста се опита да говори с естествен глас, — искам да ви задам няколко въпроса.
— Разбира се. — Патологът спря.
— Трупът е бил намерен в Инууд Хил Парк, така ли? Недалеч от Вилата?
Бекстейн кимна.
— Двама тийнейджъри са го открили.
— И сте сигурни за самоличността на жертвата? Че става въпрос за Колин Фиъринг?
— Напълно. Портиерът в сградата на Фиъринг потвърди, а аз го смятам за надежден свидетел. Двама от наемателите, които са познавали Фиъринг, също идентифицираха тялото. Това се потвърждава и от татуировката и родилния белег. И за да сме сигурни, поръчахме да направят ДНК тестове, но си залагам кариерата, че това е Колин Фиъринг.
— Ами първият труп — на самоубиеца, скочил от моста? Онзи, който доктор Хефлър идентифицира като Фиъринг? Как се е случило?
Бекстейн прочисти гърлото си.
— Изглежда доктор Хефлър е направил грешка — обяснима грешка, предвид обстоятелствата — добави той бързо. — Аз определено също бих приел идентификацията, извършена от родна сестра, като надеждна и сигурна.
— Любопитно — промърмори Пендъргаст.
— Какво? — попита Д’Агоста.
— Това поставя въпроса чие тяло тогава е аутопсирал доктор Хефлър?
— Да.
— Погрешната идентификация — обади се Бекстейн, — не е чак такава рядкост. Виждал съм подобни случаи няколко пъти. Когато комбинирате скръбта и шока на близките с неизбежните промени, които смъртта причинява на тялото — особено при потъване във вода или разложение на горещо слънце…
— Да, да — побърза да каже Д’Агоста. — Само дето външните доказателства сочат, че това е една преднамерена измама. И като връх на всичко, доктор Хефлър е проявил също така небрежност при установяването на самоличността на
— Стават грешки — каза неуверено Бекстейн.
— Намирам, че арогантността, от която доктор Хефлър страда — припя Пендъргаст, — е благодатната почва за процъфтяването на грешки.
Д’Агоста още не бе свършил с анализа на това последно изречение, когато Бекстейн им направи знак да го последват в залата за аутопсии. Вътре тялото на Фиъринг лежеше върху една стоманена маса под ярка лампа, и Д’Агоста се оживи значително, когато откри, че е скрит под бяло полиетиленово покривало.
— Още не съм започнал да работя по него — обясни Бекстейн. — Чакаме санитаря. Извинявам се за закъснението.
— Не мислете за това — каза Д’Агоста малко припряно. — Ние сме ви признателни за бързата работа. Тялото е било докарано около полунощ, нали?
— Точно така. Извърших подготвителните работи и имаше някои… любопитни неща около трупа. — Бекстейн повдигна с пръст края на покривалото. — Може ли?
— Ами…
— Чудесно! — каза Пендъргаст.
Д’Агоста се стегна, задиша тежко през устата. Щеше да е отвратително: почерняло, подпухнало тяло, отделена от костите плът, разложена тлъстина… Господи, колко мразеше трупове!
Чаршафът се нагъна, когато Бекстейн го дръпна.
— Ето — каза той.
Това бе трупът на един нормално изглеждащ човек: чист, безупречен и толкова скорошен, че можеше да мине за заспал. Лицето беше прясно избръснато, косата сресана и намазана с гел, единственото доказателство за смърт беше отвратителната рана от куршум над дясното ухо и няколкото вейки и листа, залепнали отзад на главата.
Д’Агоста погледна Пендъргаст и видя, че агентът от ФБР е слисан колкото самия него.
— Добре! — каза Д’Агоста с облекчение. — Дотук с твоите зомбита и ходещи мъртъвци, Пендъргаст. Както ти повтарях през цялото време, цялата тази работа е номер — скалъпен от Вилата. Човекът сигурно е бил спипан от крадец.
Пендъргаст не каза нищо, просто оглеждаше тялото с блестящите си сребристи очи.
Д’Агоста се обърна към Бекстейн:
— Определихте ли времето на смъртта?
— Аналната проба сочи, че е бил мъртъв от около два и половина часа, когато са го намерили в Инууд Хил Парк. Било е към единайсет, което прави времето на смъртта около осем и половина.
— Причина за смъртта?
— Най-вероятно сериозната огнестрелна рана над дясното ухо.
Д’Агоста хвърли бърз кос поглед.
— Няма изходна рана. Прилича на калибър .22.
— Сигурен съм, че е така. Разбира се, няма да знаем със сигурност, докато не го отворим. Предварителните прегледи, които направих, показват, че е бил прострелян отзад, от близко. Няма белези за борба или насилие, нито свидетелства за удряне, драскане или стягане.
Д’Агоста се обърна.
— Какви изводи си правиш от това, Пендъргаст? Няма вуду, няма оби, само някакво шибано убийство с огнестрелно оръжие, каквито са половината в този град. Доктор Бекстейн, убиецът бил ли е in situ34, или тялото е било изоставено?
— Нямам информация по въпроса, лейтенант.
