Вуду

— Да, разбира се. Ще трябва да говорим с екипа за събиране на доказателства, когато привършат. — Д’Агоста не можеше да сдържи нотката на триумф в гласа си. — За мен е съвършено ясно, че се занимаваме с някакви глупости, подклаждани от онези кучи синове от Вилата, за да плашат хората и да ги държат далеч.

— Споменахте някакви любопитни аспекти? — обърна се Пендъргаст към Бекстейн.

— Да. Първият може да ви се стори познат. — Бекстейн взе шпатула от един буркан, разкъса стерилната опаковка и я мушна в устата на трупа. Там, прикрепено към езика, се виждаше мъничко снопче пера и косми. Съответстваше почти точно на онова, намерено в устата на Бил Смитбак.

Д’Агоста го погледна невярващо.

— Има и друго. Ще ми трябва малко помощ да обърна трупа. Лейтенант?

С огромна неохота Д’Агоста помогна на Бекстейн да обърнат тялото. Между плешките беше нарисувана с дебел маркер сложна стилизирана рисунка на две змии, заобиколени от звезди, хиксове и стрели, и подобни на ковчези кутии. Странна рисунка на растение изпълваше гърба.

Д’Агоста преглътна. Разпозна рисунките.

— Амулет — промърмори Пендъргаст, — подобен на онзи, който видяхме върху стената в апартамента на Смитбак. Странно… — Той млъкна.

— Кое? — последва незабавният въпрос на Д’Агоста.

Вместо да отговори направо, Пендъргаст бавно поклати глава.

— Искаше ми се мосю Бертен да можеше да види това — промърмори той. След което се изправи. — Скъпи ми Винсънт, не мисля, че този джентълмен е бил „спипан от крадец“, както казваш. Това е преднамерено убийство, екзекуция със съвсем определена цел.

Д’Агоста го изгледа за момент. След това обърна очи към трупа на масата.

53.

Алигзандър Естебан се настани на едно непривличащо вниманието място зад голямата маса от „Формика“ в запуснатата заседателна зала на „Хора за Други Животни“ на Западна четиринайсета улица. Навън бе ярко есенно утро, но малко от светлината проникваше в стаята през мръсния прозорец, който гледаше към един комин. Той скръсти ръце и проследи с очи как останалите членове на борда заемат местата си — действие, придружено със скърцане на столове, прошепване на поздравления и разговори по клетъчни телефони. Ароматът на двойно лате с канела от „Старбъкс“ и фрапучино с дъх на тиква изпълниха помещението, когато всички оставиха огромните си чаши с кафе.

Последен влезе Рич Плок, придружен от трима души, които Естебан не познаваше. Плок зае позиция в отсрещния край на залата, скръсти ръце, прикривайки изпъкналостта на шкембето си под зле прилягащия костюм; червеното му лице се потеше. Той незабавно поде реч с високия си самомнителен глас.

— Дами и господа от борда, радвам се да ви представя тримата ни изключително важни гости. Майлс Мондело, президент на „Зелената бригада“; Лусинда Лонг-Пиърсън, председателка на „Вегетарианска милиция“; и Морис Уейланд, директор на „Амнистия за животните“.

Тримата стояха там и гледаха към Плок, сякаш бяха излезли току-що от важен кастинг. Яростни идеалисти, отчаяно борещи се за каузата, съвършено неразбиращи какво става.

— Тези три организации са съорганизатори на тазвечерната демонстрация заедно с „Хора за Други Животни“. Нека ги приветстваме с добре дошли на нашата среща.

Ръкопляскания.

— Моля всички да седнат. Тази специална сесия на борда на „Хора за Други Животни“ е свикна по следната причина.

Последваха шумолене на листове, отпиване на кафе, присъстващите започнаха да вадят химикалки, папки и лаптопи. Плок изчака всичко това да свърши.

— В днешния ни дневен ред има една-единствена точка: протестната демонстрация тази вечер. В добавка към финансиращите организации, имаме още двайсет и една групи на борда. Точно така, дами и господа, чухте ме правилно: още двайсет и една! — Плок засия и се огледа. — Реакцията беше невероятна. Очакваме може би три хиляди души, но аз продължавам да контактувам с организации с други интереси и накрая може да се окажат доста повече. Много повече. — Той извади купчина листи от една папка и започна да ги подрежда пред себе си. — Това тук са подробностите. Малката, отвличаща вниманието група, ще се събере на бейзболното игрище. Другите групи — всички са записани на листа — ще се съберат на футболното игрище, в парка по протежението на Западна двеста и осемнадесета улица, край блатата и на още няколко близки пункта. Както знаете, осигурил съм разрешение. В противен случай не бихме били допуснати близо до Вилата.

Шепот, кимания.

— Но, разбира се, градските власти нямат представа — никаква представа, — че една голяма група ще се съберат в търговската част на града.

Някои от присъстващите се ухилиха.

— Защото, дами и господа, положението е критично! Тези болни, покварени хора, незаконно заселили се в нашия град, не само убиват животни, но те очевидно стоят зад бруталното убийство на Мартин Уортик. Те са отговорни за убийството на двама репортери — Смитбак и Кид — и отвличането на съпругата на Бил Смитбак. И какво прави кметството? Нищо. Абсолютно нищо. Настъпи време ние да действаме. Така че ще го направим тази вечер в шест. Ще сложим край на това. Веднъж завинаги!

Плок се потеше, гласът му беше висок, а физическото му присъствие не впечатляваше, но този човек притежаваше харизмата, която дават истинската вяра, страстта и истинският кураж. Естебан беше впечатлен.

— Подробният план за демонстрацията е върху листовете ви. Пазете ги внимателно — може да имаме неприятности, ако някой от тях попадне в ръцете на полицията. Приберете се вкъщи, телефонирайте, изпращате имейли, започнете организацията! Това е графикът. Събираме се в шест. Тръгваме в шест и половина. — Той се огледа. — Някакви въпроси?

Никой не попита нищо. Естебан прочисти гърлото си и вдигна пръст нагоре:

— Да, Алигзандър?

— Аз съм малко объркан. Вие планирате всъщност да влезете във Вилата?

— Точно така. И приключваме с тази работа: сега.

Естебан кимна замислено.

— Не се казва какво планирате да правите, когато стигнете там.

— Ще проникнем в онова място и ще освободим нещастните животни. Освен това ще прогоним наглите нашественици. С това планът ни се изчерпва.

— Разбирам. Те, естествено, убиват — измъчват — животни най-хладнокръвно. И сигурно го правят от години. Но помисли: тези хора по всяка вероятност са въоръжени. Вече знаем, че са убили най-малко трима души.

— Ако изберат насилието, ще им отвърнем със същото.

— Планирате да отидете въоръжени?

Плок скръсти ръце.

— Ще кажа следното: никой няма да бъде разубеждаван да действа в своя самозащита — с всичко, с което разполага в момента.

— С други думи — продължи Естебан, — препоръчвате хората да идват въоръжени.

— Не препоръчвам нищо, Алигзандър. Само установявам един факт: със сигурност са възможни прояви на насилие — и всеки има право на самозащита.

— Разбирам. Ами полицията? Как ще се справите с нея?

— Точно по тази причина се събираме на различни места и тръгваме от различни посоки, като октопод. Те ще бъдат объркани, преди да разберат какво става. Хиляди от нас ще се движат през гората — как ще ни спрат? Не могат да издигнат барикади или да блокират пътя ни. Нямат моторизиран достъп, освен един- единствен път, а той се покрива изцяло от протестиращите.

Естебан се размърда неловко.

— Ами… не ме разбирай погрешно — аз съм против Вилата, знаеш го от самото начало. Те са жалки,