пръснати, едната ръка бе изтръгната.
Той бръкна вътре и опипа прашния труп, преценявайки доколко е сух. Това се бе случило толкова скоро, че дори не бе имало време влажният въздух в помещението да нахлуе в ковчега. Плячкосването трябва да се бе случило преди не повече от трийсет минути.
Случайно съвпадение? Категорично не.
Пендъргаст насочи вниманието си към мъртвото тяло. Беше забележително добре запазен труп на възрастен мъж с гъста бяла брада и дълга бяла коса. Към очите му бяха притиснати две златни монети. Лицето беше спаружено като стара ябълка, изсъхналите устни разкриваха зъбите, кожата с цвят на фина стара слонова кост беше потъмняла. Тялото бе облечено в обикновени, прилични на квакерски, одежди — редингот в убит цвят, риза, кафява жилетка и светли панталони — но около гръдния кош дрехите бяха разкъсани и разбъркани при грабежа, копчета и парченца плат се виждаха разхвърляни в очевидно бясното претърсване. Върху раздърпаните дрехи Пендъргаст можеше да види следите от натиск, причинени от неголям предмет — вероятно контейнер.
Това, заедно с изпочупените пръсти, говореше достатъчно. Крадецът беше изтръгнал кутия от прашната хватка на ръцете на мъртвеца.
На пода зад ковчега Пендъргаст забеляза останки от нещо, което би могло да е единствено самата кутия, изтръгнатия прогнил капак. Той се наведе и се вгледа внимателно в него, подуши го, прецени размерите. Слабата миризма на пергамент затвърди първоначалното му впечатление, че кутията е съдържала документ с големина една четвърт от обикновен лист.
Пендъргаст бавно обиколи около капака на ковчега. В горния му край, отпечатан в оловото, той видя надпис, неясен от белезникавия цвят на окиса. Изтърка го с ръкава си и прочете написаното.
Пендъргаст се взира дълго в името върху гробницата. След това в един миг внезапно всичко си дойде на място и той разбра. Лицето му потъмня, когато си помисли за катастрофалната грешка, която бе направил.
Този плячкосан ковчег не беше случайност, маловажна, странична случка в шоуто — това бе главното събитие.
68.
Създанието го нямаше — или Д’Агоста беше избягал от него, или то се бе отказало от преследването. Макар последното да не изглеждаше вероятно: въпреки че зомбито се влачеше тромаво, то притежаваше решимостта и силата на питбул. Може би, помисли си той, отсъствието му беше свързано с вълнението, което бе чул от горе, и което напомняше паническо бягство. Той се отпусна на влажния камък полузамаян, като си поемаше дъх на пресекулки, и бученето в главата му постепенно утихна. Още чуваше глухата глъчка от църквата.
Надигна се и седна. В този миг между китката и лакътя на лявата ръка го прониза остра болка. Опипа внимателно и почувства как костите се трият една в друга. Явно ръката му бе счупена.
— Пендъргаст? — произнесе той в мрака.
Никакъв звук.
Опита да се ориентира в плетеницата от тунели, но беше тъмно като в рог. Беше невъзможно да разбере какво разстояние е пробягал или докъде е стигнал. Като присвиваше очи от болка, той пъхна счупената си ръка в отвора на разкопчаната си риза, закопча я плътно и после запълзя по пода, докато здравата му ръка не напипа тухлена стена. Изправи се на крака и усети, че му прилошава. Гласовете над главата му не спираха, сега примесени с друг, много по-близък шум: виковете и крясъците, които отекваха срещу него от някъде другаде в мазето, бързо се приближаваха.
Което означаваше, че продължават да го търсят.
Той извика колкото му глас държи:
— Пендъргаст!
Никакъв отговор.
Фенерчето му го нямаше, но той си спомни за старата запалка „Зипо“, която носеше в джоба си — навик от времето, когато пушеше. Извади я и я запали. Намираше се в малко помещение с извита сводеста врата, водеща към тухлен тунел. Като се движеше бавно, така че да не влошава болката и гаденето, той се затътри нататък и се огледа. Оттатък имаше още тунели.
Топлината от запалката започна да пари пръста му и той я загаси. Трябваше да се върне назад, да намери оръжието и фенерчето си, да открие Пендъргаст. И, преди всичко, да открие Нора.
Той изруга силно и отново щракна запалката. Като се опитваше да игнорира пробождащата болка в ръката си и се опираше в стената, стигна до главния тунел. Не го позна — приличаше на останалите.
Продължи напред бавно. Дали се бяха преместили нататък в този тунел? В трепкащата светлина на запалката можеше да види пресни следи върху влажния мръсен под, но дали не бяха неговите? След миг забеляза един голям, широк отпечатък от бос крак. Потръпна.
Звуците отгоре се усилиха: викове, шумен грак от мегафон, трясък. Съвсем не звучеше като церемония. А по-скоро като нахлули вътре демонстранти.
Дали затова преследвачът му беше изчезнал? Не виждаше друго обяснение.
—
Внезапно видя светлини в мрака и на завоя на тунела пред него се появиха група послушници. Бяха с качулки и мантии. Някои държаха джобни фенерчета и факли в ръце, други — различни оръжия, лопати и вили. Бяха двайсетина, може би и повече.
Д’Агоста преглътна, отстъпи назад и се запита дали са го забелязали в тъмното.
Мъжете извикаха в един глас и се втурнаха към него.
Той се обърна и побягна, притиснал счупената ръка към гърдите си, тичайки с все сила по тъмните тунели, а пламъчето на запалката трептеше гаснеше на течението. Накрая изгасна и той спря да щракне запалката, пое си дъх и отново хукна. Зави зад един ъгъл и се оказа в мрачно мазе, натъпкано с прогнили
