оставя на мира дори най-неохотните участници в разговора.
— Колко проникновено — отвърна Пендъргаст. — Дали пък не откривам зад вашия английски акцент намек за Фар Рокуей, Куинс?
Майлс почувства, че усмивката замръзва на лицето му. Откъде, по дяволите, знаеше
— Не се безпокойте, господин Майлс — изучавал съм и акценти, покрай останалите неща. Предвид естеството на работата ми, го намирам за полезно.
— Разбирам. — Майлс отпи глътка от виното, за да прикрие изненадата си и бързо смени разговора. — Лингвист ли сте?
Известна развеселеност се прокрадна в сивите очи на мъжа.
— Съвсем не. Разследвам различни неща.
Майлс получи втората си изненада за вечерята.
— Колко интересно. Имате предвид, нещо като Шерлок Холмс?
— Нещо такова.
През ума на Майлс мина не особено приятна мисъл.
— А сега… разследвате ли?
— Браво, господин Майлс.
Някои от другите гости също се заслушаха и Майлс не знаеше какво точно да каже. Усети, че става нервен.
— Ами — продължи той със слаба усмивка, — знам кой го е направил: господин Мастърд в килера. Със свещника.
Когато останалите се засмяха любезно, той отново отмести разговора от тази потенциално трудна насока.
— Госпожице Грийн, виждали ли сте някога картината „Прозерпина“ на Росети?
Жената изви очите си към него и той усети тръпка на безпокойство. Имаше нещо необикновено странно в тези очи.
— Виждала съм я.
— Наистина мисля, че приличате на жената от картината.
Тя продължи да го гледа.
— Трябва ли да съм поласкана от сравнението с любовницата на владетеля на подземния свят?
Този чудноват отговор, силата му — и нейният звънлив, старомоден глас — притесниха Майлс. Но той беше експерт в справянето с неочакваните капризи на разговорите и имаше готов отговор.
— Плутон се влюбил в нея, защото била толкова красива, толкова витална — като вас.
— И като резултат Плутон я отвлякъл и я замъкнал в ада да бъде негова любовница.
— Е, какво да кажа, някои хора имат късмет! — Майлс се огледа наоколо и получи одобрителен смях за малкото си остроумие — дори госпожица Грийн се усмихна, с облекчение забеляза той.
Дилърът, Лайънъл Брок, заговори:
— Да, да, познавам добре платното. Намира се в „Тайт“5, доколкото знам.
Майлс се обърна с благодарно лице към Брок.
— Да.
— Една по-скоро груба работа, както всички прерафаелити. Модел е била Джейн Морис, съпругата на най-добрия приятел на Росети. Рисуването било прелюдия към изкушаването й.
— Прелъстяване — произнесе госпожица Грийн. Тя насочи странните си очи към Майлс. — Прелъстявал ли сте някога, господин Майлс? Да сте пътнически директор на луксозен океански лайнер трябва да е чудесна платформа за такова нещо?
— Имам малките си тайни — отвърна той с лек смях. Въпросът беше по-директен, отколкото беше свикнал. Не мислеше, че би сложил госпожица Грийн на тази маса отново.
— „Далеч от себе си самия сякаш, по странни пътища се носи мисълта ми и за знак се вслушва“ — изрецитира Констанс.
Думите й бяха посрещнати от тишина.
— Ах, колко очарователно — възкликна наследницата на богатия тексасец, госпожа Емили Далбърг, обаждайки се за първи път. Удивително аристократична жена с рокля, украсена с антични бижута, стройна и добре поддържана за годините си и — помисли си Майлс — тя изглеждаше и говореше точно като баронеса фон Шрьодер в „Звукът на музиката“. — Кой е написал това, скъпа моя?
— Росети — отвърна Грийн. — Поемата, която е написал за Прозерпина.
Брок насочи погледа си към Констанс.
— С история на изкуството ли се занимавате?
— Не — поклати глава тя. — Аз съм по-скоро лаик.
Брок се засмя.
— Намирам лаиците за очарователни — произнесе той с усмивка, навеждайки се към нея.
— И вие ли сте лаик, доктор Брок?
— Ами, аз… — Той се разсмя на въпроса. — Предполагам, че някои могат да ме нарекат по този начин. Донесъл съм няколко екземпляра от последната си монография за Караваджо. Ще ви изпратя един в каютата ви — можете да я задържите за себе си.
Масата се смълча, когато един впечатляващ мъж със сребриста коса, в униформа, се приближи. Беше строен и силен, а сините му очи блестяха под фуражката.
— Добре дошли — поздрави той.
Всички му кимнаха.
— Как вървят нещата, Роджър?
— Направо по вода, Гордън. Тъй да се каже.
— Позволете да се представя — обърна се новопристигналият към масата, дарявайки всички с пленителна усмивка. — Името ми е Гордън Льосюр и съм първи помощник-капитан на „Британия“. — Имаше очарователен ливърпулски акцент.
Насядалите започнаха да се представят.
— Ако имате някакви въпроси относно кораба, аз съм вашият човек. — Той отново се усмихна. — Как е вечерята?
Всички го увериха, че е била отлична.
— Прекрасно! Ще се грижим добре за вас, обещавам.
— Питах се — започна госпожа Далбърг… — казват, че „Британия“ е най-големият круизен кораб в света. Колко по-голям е от „Куин Мери 2“?
— Ние сме с петнайсет хиляди тона по-тежки, с над девет метра по-дълги, десет процента по-бързи и двойно по-красиви. Но, госпожо Далбърг, трябва да ви поправя в това, което казахте: ние не сме круизен кораб. Ние сме океански лайнер.
— Не знаех, че има разлика.
— Огромна! Целта на круизния кораб е круизът, самото пътешествие. А работата на един океански лайнер е да превозва хора по разписание. Втората разлика е, че гази много по-дълбоко и има по-изострена форма на корпуса, което му позволява да развие сериозна скорост: над трийсет възла, което е повече от двайсет и пет мили в час. Корпусът трябва да е много по-силен отколкото на круизен кораб, с добра мореходност, да е в състояние да преплава открития океан при всякакви климатични условия. Нали разбирате, един круизен кораб би избягал от буря. Ние обаче не се отклоняваме — порим право напред.
— Наистина ли? — попита госпожа Далбърг. — Възможно ли е да попаднем на буря?
— Ако прогнозите за времето са точни, ние
Първият помощник-капитан каза довиждане и се приближи към друга маса, на която седяха шумни интернет милиардери. Майлс беше благодарен за моментната тишина след невъздържаните им ревове, докато Льосюр повтаряше урока си.
