Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Колелото на мрака
1.
Единственото, което нарушаваше застиналата шир на долината Льолунг, бяха две черни точки, които се промъкваха по неясна пътека. Бяха не по-големи от нацепените от студа обли камъни, покриващи дъното й. Долината бе пусто място, лишено от дървета; вятърът хихикаше и шепнеше между скалите, а урвите подемаха виковете на черните орли. Фигурите, яхнали коне, се приближаваха към огромна, висока две хиляди стъпки стена от гранит, от която се изливаше бавна струя вода — изворът на свещената река Цангпо. Пътеката се губеше в гърлото на клисурата, която разсичаше скалното лице, появявайки се отново на по-високо ниво като наклонен прорез във вертикалната стена и най-накрая излизаше горе на един дълъг хребет, преди отново да се скрие отвъд назъбените върхове и пукнатини. Замръзналата необятност на трите хималайски върха — Даулагири, Анапурна и Манаслу, покрити със снежни качулки — завършваше сцената, създавайки усещане за изумителна мощ и величие. Отвъд тях се надигаше море от буреносни облаци с цвят на желязо.
Двете фигури пресякоха долината с вдигнати на главите качулки срещу студения вятър. Това беше последният етап от дълго пътуване и въпреки надигащата се буря те се движеха на бавен ход, конете им бяха на ръба на изтощението. Когато наближиха гърлото на клисурата, пресякоха един стремителен поток веднъж, после втори път. След което без да бързат влязоха в тесния проход и изчезнаха.
Вече в клисурата, те продължиха да следват неясната пътека по пътя й над бучащия поток. Кухини от син лед лежаха в сенките, където скалната стена срещаше осеяното с речни камъни дъно. По небето, подгонени от стенещия в горните участъци на теснината вятър, се носеха тъмни облаци.
Пътеката се промени рязко в основата на грамадната каменна стена, изкачвайки се нагоре през една стръмна и ужасяваща цепнатина. Древна стражева кула, построена върху стърчащия скален нос, лежеше в руини: четирите разбити стени от камък представляваха опора единствено за редицата от косове. На самото дъно на цепнатината стоеше огромен камък
При стражевата кула двамата странници слязоха. Оттук бяха принудени да се движат пеша, водейки конете си по тясната пътека, тъй като надвисналата част бе прекалено ниска, за да позволи преминаването на ездач. На места свлачищата бяха оголили отвесната скала, отнасяйки с нея и пътеката; тези дупки бяха запълнени от груби дъски и пръти, забити в камъка и оформяха серия тесни, скърцащи мостове без перила. Другаде пътеката бе толкова стръмна, че пътниците и оседланите им коне се принуждаваха да се катерят по издълбани в скалата стъпала, станали хлъзгави и неравни от преминаването на безброй поклонници и животни.
Вятърът сега се обърна, препускаше с бучене, понесъл със себе си парцали сняг. Буреносната сянка падна над клисурата, потапяйки я в тъмнина, дълбока като нощ. Двамата все още се изкачваха по шеметната пътека, нагоре по заледените стъпала и каменни вдлъбнатини. Докато се движеха, ревът на водопада отекваше странно между каменните стени, примесен с усилващия се вятър, сякаш мистериозни гласове говореха на непознат език.
Когато пътниците най-после изкачиха хребета, вятърът почти ги спря на място, като развяваше одеждите им и хапеше откритата им кожа. Те се приведоха срещу него, задърпаха напред инатящите се коне и продължиха по протежението на хребета, докато стигнаха до руините на разрушено село. Беше мрачно, безрадостно място, със съборени от някакъв древен катаклизъм къщи, с разхвърляни навсякъде изпочупени греди, с кирпичени тухли, слели се вече с пръстта, от която бяха направени.
В центъра на селото се издигаше купчина молитвени камъни, завършваща с прът, на който се развяваха дузина дрипави молитвени знаменца. От едната страна се намираше древно гробище, запазената стена на което бе рухнала и сега ерозията бе отворила гробовете, разпръсквайки кости и черепи надолу по един сипей. При приближаването на двете фигури ято гарвани излетяха с шумно пляскане на крилете от развалината, дрезгавите им викове се издигнаха към оловните облаци.
Един от пътниците спря до купчината камъни и даде знак на другия да почака. Наведе се, взе стар камък и го добави към останалите. После спря за кратък размисъл, а вятърът шибаше дрехата му и я развяваше, докато най-накрая той пое отново поводите на коня си. Продължиха да вървят.
Зад безлюдното село пътеката се стесни рязко напред по протежението на един остър като нож хребет. Борейки се срещу яростта на вятъра, двете фигури запълзяха по него, прехвърляйки рамото на планината — и едва тогава успяха да забележат назъбените стени и островърхи покриви на огромна крепост, изправена мълчаливо на фона на тъмното небе.
Това беше манастирът Гсалриг Чонг, име, което можеше да се преведе като „Перлата на съзнаването на пустотата“. Когато пътеката заобиколи хребета отстрани, манастирът се разкри напълно пред погледите им: масивни, измазани в червено стени и контрафорси се издигаха върху гола гранитна скала, и завършваха в комплекс от островърхи покриви и кули, които блестяха тук-там с кръпки от златни листове.
Манастирът Гсалриг Чонг беше един от малкото в Тибет, оцелели след китайските опустошителни набези, при които войниците прогониха Далай Лама, убиха хиляди монаси и разрушиха безброй манастири и религиозни сгради. Гсалриг Чонг бе пощаден отчасти заради изключителната си отдалеченост и близостта до оспорваната граница с Непал, но също така благодарение на обикновено бюрократично недоглеждане: самото му съществуване се бе изплъзнало някакси от вниманието на официалната власт. Дори днес картите на тъй наречения Тибетски автономен район не отбелязват този манастир и монасите полагат неимоверни усилия да запазят нещата по този начин.
Пътеката се виеше покрай стръмен сипей, където група лешояди ровеха из пръснатите кости.
— Изглежда наскоро е имало смъртен случай — промърмори мъжът, кимайки към тежките птици, които безстрашно подскачаха съвсем наблизо.
— Откъде знаеш? — попита втората фигура.
— Когато умре монах, тялото му се нарязва и се хвърля на дивите животни. Това се смята за най-висша чест, тленните ти останки да нахранят и подкрепят други живи същества.
— Странен обичай.
— Напротив, логиката е безукорна.
Пътеката завърши до малка врата в масивната оградна стена. Вратата беше отворена и на прага й стоеше будистки монах, увит в роба в аленочервено и шафраненожълто, който държеше запалена факла, сякаш ги очакваше.
Двамата странници минаха през вратата, водейки конете си. Появи се втори монах и мълчаливо пое поводите, за да заведе животните до яслите.
Новодошлите спряха пред първия монах в падналия мрак. Той не каза нищо, просто чакаше.
Първият пътник свали качулката си, разкривайки продълговатото бледо лице, бяло русата коса, мраморните черти и сребристите очи на специален агент Алойзиъс Пендъргаст от Федералното Бюро за разследване.
Монахът се обърна към другата фигура. Тя свали качулката си с колебливо движение и кестенявата коса се разпиля на вятъра, улавяйки вихрушката от снежинки. Тя стоеше, леко навела глава — млада жена малко след двайсетте, с деликатно лице, фино очертани устни и високи скули — Констанс Грийн, повереница на Пендъргаст. Проницателните й виолетови очи пробягаха наоколо, запечатвайки бързо всичко, преди да се сведат надолу към земята.
Монахът се вгледа в нея само за миг. Без никакъв коментар, той се обърна и им направи жест да го последват по каменния път към главния комплекс.
Пендъргаст и повереницата му се движеха в мълчание, докато преминаха през втора врата и влязоха в тъмните предели на самия манастир, с въздух, натежал от мирис на сандалово дърво и восък. Големите, обковани с желязо порти се затвориха с грохот след тях, заглушавайки воя на вятъра до слаб шепот. Те продължиха по дълъг коридор, от едната страна на който бяха подредени месингови молитвени цилиндри, които скърцаха и се въртяха и въртяха, задвижвани от някакъв скрит механизъм. Коридорът се разклони и отново зави, навлизайки по-дълбоко в дълбините на манастира. Срещу тях изникна друг монах с огромни свещи в месингови обкови; трепкащата им светлина разкри поредица древни фрески, украсяващи двете стени.
