— Да — каза монахът със следа от усмивка. — Всъщност, знаем кой го е откраднал.
— О? — възкликна Пендъргаст. — Това прави нещата много по-прости. — Разкажете ми.
— В началото на месец май при нас дойде млад мъж — алпинист. Неговото пристигане беше странно. Дойде от изток — от планините по Непалската граница. Беше почти мъртъв, намираше се в душевна и физическа криза. Беше професионален алпинист, единственият оцелял от експедиция към неизкачваната западна страна на Даулагири. Лавина помела всички останали, но него пощадила. Принудил се да прекоси и да се спусне по северната страна и оттам преминал през Тибетската граница нелегално не по своя вина. Отнело му три седмици вървене и най-накрая, изпълзявайки през ледници и долини, стигнал до нас. Беше на ръба на смъртта. Грижихме се за него, докато оздравя. Американец е — казва се Джордан Амброуз.
— При вас ли учеше?
— Прояви малък интерес към Чонг Ран. Беше странно — определено притежаваше силата на желанието и активността на ума, за да успее, може би в степента, в която всеки западняк, който сме виждали… освен жената. Констанс.
Пендъргаст кимна.
— Откъде знаете, че е бил той?
Монахът не отговори направо.
— Бихме желали да го проследите, да намерите Агозиена и да го върнете обратно в манастира.
Пендъргаст отново кимна.
— Този Джордан Амброуз… как изглеждаше той?
Монахът бръкна в робата си и извади малък, навит на руло пергамент. Развърза връзките, с които беше вързан и го разгъна.
— Нашият художник на танка направи негов портрет по моя молба.
Пендъргаст взе свитъка и го разгледа. Той показваше млад, силен и красив мъж към трийсетте, с дълга руса коса и сини очи; лицето му изразяваше физическа решимост, морална небрежност и висока интелигентност. Беше забележителен портрет, сякаш уловил както външния, така и вътрешния облик на личността.
— Това ще е много полезно — каза Пендъргаст като го завърза отново и го пъхна в джоба си.
— Нуждаете ли се от повече информация, за да намерите Агозиена? — попита монахът.
— Да. Кажете ми какво точно означава Агозиен.
Промяната, която настъпи у монаха, беше поразителна. Лицето му придоби внимателен, почти уплашен израз.
— Не мога — отвърна той с разтреперан глас толкова тихо, че едва се чуваше.
— Неизбежно е. Ако трябва да ви върна това нещо, необходимо е да знам какво представлява.
— Не ме разбрахте. Не мога да ви кажа, защото
Пендъргаст се намръщи.
— Как е възможно?
— Агозиенът е бил запечатан в дървена кутия още преди да бъде получен за съхранение от нашия манастир преди хиляда години. Никога не сме я отваряли — това е строго забранено. Кутията се е предавала от Ринпоче на Ринпоче винаги запечатана.
— Що за кутия е?
Монахът показа с ръце размерите — приблизително петнайсет на петнайсет на сто и двайсет сантиметра.
— Необикновена форма. Какво според вас може да се сложи в кутия с такава форма?
— Вероятно нещо дълго и тънко. Жезъл или меч. Свитък или навита на руло картина. Серия печати може би, или въжета със свещени възли.
— А какво означава това име: Агозиен?
Монахът се поколеба:
— Мрак.
— Защо отварянето на кутията е било забранено?
— Основателят на манастира, първият Раланг Ринпоче, я получил от един свят човек от изток, от Индия. Светият човек бил изгравирал отстрани на кутията текст, който съдържа предупреждението. Имам тук копие от текста, което ще преведа. — Той извади малък свитък, изписан с тибетски букви, отдалечи го с треперещи ръце от очите си и издекламира:
— „Дхармата“ — каза Пендъргаст — се отнася до учението на Буда, нали?
— В този контекст предполага нещо дори по-голямо — целия свят.
— Неясно и тревожно.
— Точно толкова енигматично е и на тибетски. Но използваните думи са много силни. Предупреждението е сериозно, господин Пендъргаст — много сериозно.
Пендъргаст се замисли над думите му.
— Как би могъл един външен човек да разполага с достатъчно информация за тази кутия, за да я открадне? Прекарах преди време цяла година тук и никога не съм чувал за нея.
— Това е голяма загадка. Със сигурност никой от монасите ни не е казал и дума. Страхопочитанието ни пред този предмет е огромно и никога не говорим за него, дори помежду си.
— Този човек, Амброуз, е могъл да загребе скъпоценности на стойност милиони долари само с едната си ръка. Всеки обикновен крадец щеше да вземе първо златото и бижутата.
— Може би — рече монахът след известно мълчание — той не е обикновен крадец. Злато, скъпоценности… Вие говорите за земни богатства.
— Да? — подкани го Пендъргаст.
Но старият свещеник просто разпери ръце и отвърна на погледа му с трескави очи.
3.
Черното було на нощта тъкмо бе започнало да се повдига, когато Пендъргаст пое през обкованите в желязо врати на вътрешната манастирска порта. Нататък, отвъд външната стена, се извисяваше грамадата на Анапурна с остри лилави очертания, издигащи се от стопяващия се мрак. Той изчака в покрития с камъни двор, докато един от монасите безмълвно доведе коня му. Мразовитият предутринен въздух беше натежал от роса и уханието на диви рози. Натовари дисагите на гърба на животното, провери седлото и нагласи стремената.
Констанс Грийн наблюдаваше безмълвно последните приготовления на агента от ФБР. Беше облечена с монашеска роба с убит цвят на шафран и ако не бяха изящните й черти и разпиляната кестенява коса, почти можеше да мине за един от обитателите на манастира.
— Съжалявам, че се налага да те оставя така рано, Констанс. Трябва да поема по следата, преди да е изстинала.
— Наистина ли нямат представа какво е?
Пендъргаст поклати глава.
— Освен за формата и името му, никаква.
— Мрак… — промълви тя и вдигна към него разтревожени очи. — Колко дълго ще отсъстваш?
— Трудната част вече е извършена. Знам името на крадеца и как изглежда той. Сега трябва единствено да го хвана. Възстановяването на предмета би трябвало да е работа за седмица, най-много две. Проста задача. След две седмици ти ще си приключила с обучението си и ще можеш да се присъединиш към мен
