лишеното от прозорци помещение.
— Пенър? По дяволите, кажи
— Толкова години, колкото са песъчинките по плажовете на целия свят — промърмори той, почти задушавайки се от обхваналото го чувство на ужас.
63.
Нещото, което нямаше име, мина през сянката и оживялото от звуци празно пространство. То обитаваше неопределен мета свят, свят, лежащ в сивотата между живия свят на „Британия“ и нивото на чистата мисъл. Призракът не беше жив. Нямаше сетива. Не чуваше нищо, не можеше да долови никаква миризма, не усещаше нищо, не мислеше нищо.
Познаваше само едно: желанието.
Той прекоси приличните на лабиринт пасажи на „Британия“ сякаш по усет. Светът на кораба за него бе сянка, нереален пейзаж, неясна тъкан от полумрак и тишина, която трябваше да бъде премината, за да бъдат
То смътно усещаше приближаването на плячката. Притеглянето, с което аурата на живото същество го привличаше като магнит. Следвайки тази лека примамка, то мина през палубите на кораба, прекоси коридора и херметичната преграда, търсейки, винаги търсейки онова, което бе призовано да погълне, да унищожи. Неговото време не се измерваше с човешки мерки; времето беше гъвкава мрежа, която можеше да се разтегне, да се скъса, да се свие, да влезе в нея и да излезе. То притежаваше търпението на вечността.
Нещото не знаеше нищо за съществото, което го бе призовало. Това същество вече не беше важно. Сега дори призовалият го нямаше силата да го спре; съществуването му беше независимо. Нито пък имаше представа за вида на обекта на желанието си. Познаваше единствено притегателната сила на копнежа: да открие нещото, да откъсне душата на съществото от тъканта на света и да я изгори с желанието си, да я погълне и да се засити — след което да хвърли пепелта във физическия мрак.
То се плъзна през един мрачен коридор, сив тунел от полусветлина, с бързо движещите се живи същества; през рояци, натежали от страх и ужас. Аурата на плячката му тук бе по-силна: наистина силна. Почувства как копнежът му се увеличава, как се разпростира, търсейки горещината на контакта.
Тулпата вече бе близо, много близо до своята жертва.
64.
Гевин Брус и малката му група — Нилс Уелч, Куентин Шарп и Емили Далбърг — следваха Лиу и Краули през страничния люк към Полупалуба 7. Отпред стоеше надпис „Спасителни лодки“; подобен люк можеше да се открие и на десния борд. Пред люка се бе струпала тълпа и при вида им хората се обърнаха към тях.
— Ето тук са!
— Вземете ни на спасителните лодки!
— Вижте, двама от корабните служители! Опитват се да спасят собствените си задници!
Наобиколиха ги. С писък, една пълна жена с раздърпан анцуг хвана Лиу.
— Истина ли е? — изкрещя тя. — Че сме се насочили право към скалите?
Тълпата се люшна напред, запотена, излъчваща миризма на паника.
—
— Трябва да ни кажете!
— Не, не, не! — отвърна Лиу, като вдигна ръце нагоре, с гримаса на усмивка върху устните. — Този слух е
— Лъжат! — извика един мъж.
— Какво правите тогава при спасителните лодки?
— И защо, по дяволите, се движим толкова бързо? Корабът се носи като полудял!
Краули извика, за да ги накара да го чуят:
—
— Не това казват колегите ви от екипажа! — изрева жената в анцуга, хвана реверите на Лиу и ги задърпа бясно. — Не ни лъжете!
Коридорът сега беше пълен с възбудени пътници. Брус беше смаян от това колко разюздани и неконтролируеми бяха станали те.
—
Един по-млад мъж се избута напред, сакото му бе разкопчано, копчетата на ризата — откъснати.
— Не ни лъжи, кучи сине! — Той хвана Лиу, който се дръпна настрани; мъжът се завъртя и го удари отстрани по главата. —
Лиу се олюля, отпусна рамене, обърна се и когато мъжът дойде зад него, заби юмрука си в слънчевия му сплит. Пътникът се сгромоляса със стон на земята. Един пълен мъж си проправи път напред, едрото му туловище застрашително се приближи и той замахна към Лиу, в същия момент друг го посрещна изотзад; Брус пристъпи, обезвреди с един премерен удар пълния мъж, докато Краули се зае с втория пътник.
Тълпата, шокирана от изблика на насилие, утихна внезапно и се дръпна назад.
— Върнете се по каютите си! — извика Лиу.
Гевин Брус направи крачка напред:
— Ти! — Той посочи към жената в първата редица, обута в анцуг. — Отмести се от люка,
Заповедта му имаше нужния ефект: тълпата се отмести, притихна, изпълнена със страхопочитание. Лиу прекрачи напред и отключи люка.
— Те ще се качат на спасителните лодки! — извика един от пътниците. — Вземете ме! О, Господи, не ме оставяйте!
Тълпата отново се разбуни, хората се втурнаха и въздухът се изпълни с викове и умолителни възгласи.
Брус повали един мъж на половината на неговите години, който се опита да атакува вратата и спечели достатъчно време за групата си да премине през люка. След миг затвориха люка зад себе си, спряха достъпа от паникьосани пътници, които започнаха да тропат и да крещят.
Брус се обърна. Студени пръски заливаха палубата, открита към океана по цялата си дължина отляво. Грохотът и шумът на вълните беше тук много по-силен и вятърът виеше и стенеше през подпорните конструкции.
— Исусе — промърмори Лиу. — Тези хора наистина са се побъркали.
— Къде е охраната? — попита Емили Далбърг. — Защо не се намеси и не контролира тази тълпа?
— Охраната? — поклати глава Лиу. — Имаме две дузини служители по сигурността, които отговарят за повече от четири хиляди пътници и екипаж. В момента цари пълна анархия.
Брус поклати глава и насочи вниманието си към дългата редица от спасителни лодки. В същия миг се дръпна назад. Никога не беше виждал такива по време на морската си кариера: редица от гигантски, напълно затворени, с формата на торпедо водни съдове, боядисани в ярко оранжево, с редица отвори от двете страни. Приличаха по-скоро на космически кораби, отколкото на лодки. Освен това, вместо да висят от желязна греда, всяка от тях беше закачена на наклонени релси, които се спускаха надолу и водеха извън кораба.
— Как работи това нещо? — обърна се той към Лиу.
— Свободно падащи спасителни лодки — отвърна мъжът. — С тях от години се оборудват нефтените платформи и товарните кораби, но „Британия“ е първият пътнически съд, който ги използва.
— Свободно падащи? Не говорите сериозно. Водата е шейсет стъпки надолу.