— Има много други неща, които притъпеното западно съзнание тепърва трябва да оценява в източната философия и мистицизъм. Учени от Харвард, например, наскоро започнаха да изучават ефекта на тибетската медитативна практика върху съзнанието — и за свое изумление откриха, че тя всъщност причинява постоянни физически промени в мозъка и тялото.
В този момент стигнаха мястото, където трябваше да пресекат реката. Беше плитка и широка, течеше жизнерадостно в каменното си корито и чистият звук на вода изпълваше въздуха. Конете им предпазливо пристъпиха в потока, избирайки пътя си напред. Скоро излязоха на отсрещния бряг и продължиха.
— А призракът от дим? Има ли научно обяснение за него?
— За всичко има научно обяснение, Констанс. Не съществува такова нещо като чудо или магия — само неща, които науката все още не е открила. Призракът, разбира се, е бил тулпа, или „мисловна форма“ — същност, създадена посредством акт на интензивно, концентрирано въображение.
— Монасите ме обучаваха в някои техники за създаване на образи на тулпа, но ме предупредиха за опасността.
— Те са изключително опасни. Феноменът за пръв път е бил описан на Запад от френската откривателка Александра Давид-Неел. Тя била посветена в тайните за създаване на тулпа недалеч оттук, близо до езерото Маносауар. На шега изпробвала способностите си и започнала да визуализира един закръглен, весел, дребен монах, наречен Фриър Тък. Първоначално монахът съществувал само в съзнанието й, но с времето започнал да се материализира по своя воля и тя го съзирала в странни моменти как прелита около лагера им и плаши приятелите й пътешественици. Нещата се влошили: тя загубила контрол над монаха и той започнал да се превръща в нещо по-голямо и далеч по-зловещо. Всъщност заживял свой собствен живот — точно както нашият призрак от дим. Тя се опитала да го унищожи като го върне отново в съзнанието си, но тулпата упорито се съпротивлявала и крайният резултат бил психическа битка, която едва не струвала живота на Давид-Неел. Тулпата на борда на „Британия“ бе творение на нашия приятел Блекбърн — и тя го
— Значи е бил познавач?
— Да. Пътешествал и учил в Сиким като млад. Веднага прозрял какво представлява Агозиенът и как може да бъде използван — за зла беда на Джордан Амброуз. Съвсем не е случайно съвпадение на обстоятелствата, че тулпата завърши с Блекбърн; няма нищо случайно в движението й по света. Може да се каже, че Агозиенът е
Известно време пътуваха мълчаливо.
— Знаеш ли — наруши тишината Констанс, — така и не ми обясни как изпрати тулпата при капитан Мейсън.
Пендъргаст не отговори веднага. Очевидно споменът бе все още болезнен. Най-накрая той все пак заговори:
— Когато се освободих от хватката й, накарах съзнанието си да оформи един-единствен образ: на Агозиена. Казано накратко, имплантирах този образ в тулпата. И възбудих у нея ново желание.
— Подменил си плячката й?
— Именно. Когато тулпата ни остави, тя започна да търси други живи същества, които са видели Агозиена — и, както в случая с Мейсън, някой, който е бил най-малкото индиректно склонен към нейното разрушение. И тулпата ги унищожи и двамата. Изглежда тя унищожава всеки, надникнал в дълбините на злото и поискал да го контролира, или пък да го премахне…
— А после?
— Представа нямам къде е отишла. Нещата си имат своя кръговрат, може би се връщат към някакъв етап, от който са били призовани да тръгнат. А може би просто изчезват със смъртта на създателите си. Интересно е да се чуе какво мислят монасите по този въпрос.
— Значи онова създание, тулпата, е подействало като оръдие на доброто, в крайна сметка?
— Може би — макар да се съмнявам, че добрината е понятие, което тя би разбрала, или пък за което изобщо я е грижа.
— Така или иначе ти я използва, за да спасиш „Британия“.
— Истина е. В резултат на което се чувствам по-малко огорчен, че съм сгрешил.
— Сгрешил? Как така?
— Като предположих, че всичките убийства са дело на един и същи човек — пътник. Всъщност Блекбърн е убил само един човек преди да се качи на кораба.
— По най-странния начин. Изглежда Агозиенът изважда най-дълбоките атавистични импулси към насилие у човека.
— Да. Именно това ме обърка — еднаквият модус операнди34. А аз предполагах, че убийствата са били извършени от един човек, когато би трябвало да разбера, че има
Двамата стигнаха до мястото, където пътеката се изкачваше нагоре по скалата. Пендъргаст слезе от коня и в молитвен жест сложи ръка върху огромния камък
Портата във външната каменна стена се отвори почти в същия миг, в който я докоснаха. Посрещнаха ги двама монаси; единият отведе двата коня, докато Пендъргаст освободи товара от товарното конче. Той пъхна кутията под мишницата си и двамата с Констанс последваха монаха през обкованите с желязо врати в тъмната вътрешност на манастира, облъхнати от мирис на сандалово дърво и дим. Появи се трети монах с месингов свещник и ги придружи навътре в покоите на манастира.
Стигнаха до залата със златната статуя на Падмасамбхава, Тантрическия Буда. Монасите се бяха събрали и седяха на каменните пейки, начело с древния монах.
Пендъргаст постави кутията на пода и също седна. Констанс се отпусна до него.
Церинг се изправи.
— Приятелю Пендъргаст, приятелко Грийн — рече той, — добре дошли отново в манастира Гсалриг Чонг. Заповядайте да пиете чай с нас.
Поднесоха чаши сладък, намаслен чай и му се насладиха в мълчание. След това Церинг заговори отново:
— Какво ни донесохте?
— Агозиена.
— Това не е неговата кутия.
— Оригиналната кутия не оцеля.
— А Агозиенът?
— Вътре е — в първоначалния си вид.
Тишина. Древният монах бавно произнесе няколко думи и Церинг преведе:
— Абатът би искал да знае: някой погледнал ли го е?
— Да.
— Колко души?
— Петима.
— И къде са те сега?
— Четиримата са мъртви.
— А петият?
— Аз бях петият.
Когато това бе преведено, старейшината се изправи рязко. После отиде до Пендъргаст, хвана го с костелива ръка и го изправи на крака с неподозирана сила. Впи очи в него. Минутите се изнизваха в тихата стая; тогава монахът отново заговори.
