— Виола! — Пендъргаст направи нова крачка напред.
Внезапно проехтя изстрел, оглушителен в затвореното пространство. Облак прах се надигна до вдигнатия му крак. Агентът залегна на мига с пистолет в ръка, като местеше дулото от тунел на тунел.
— Давай, братко! Отвърни на огъня. Колко жалко ще бъде, ако някой рикоширал куршум прониже твоята Ева.
Пендъргаст се извърна. Виола бе замръзнала неподвижно при звука от изстрела.
— Ела при мен, Виола — каза той.
Тя стоеше и го гледаше.
— Алойзиъс? — попита младата жена плахо.
— Тук съм. Просто ела при мен — бавно и внимателно.
— Но ти… Ти…
— Всичко е наред. В безопасност си. Ела при мен. — И той протегна ръце.
— Каква трогателна сцена — каза Диоген. Думите му бяха последвани от подигравателен циничен смях.
Тя направи няколко несигурни стъпки и след малко се отпусна в прегръдките на Пендъргаст.
Агентът я залюля успокояващо, като леко вдигна брадичката й и се взря в лицето й.
— Дрогирал си я! — възкликна той.
— Ха! Само няколко милиграма, колкото да я държат тиха. Не се притеснявай — тя е непокътната.
Д’Агоста чу как Пендъргаст шепне нещо в ухото на Виола, но не успя да долови думите. Тя поклати глава, дръпна се назад и се олюля. Той отново я прихвана и я поведе към отвора на тунела.
— Браво, господа! Вярвам, че приключихме — прозвуча ликуващият глас на Диоген. — А сега всички можете да си тръгнете през тунел VI. Впрочем, трябва да си тръгнете през тунел VI. Настоявам за това. И най-добре да побързате, полунощният влак за Вашингтон ще мине по линия VI след пет минути. Бързо ускорява от станцията и скоро ще се движи с поне сто и трийсет километра в час. Ако не успеете да стигнете до първата ниша, която е на около триста метра по-надолу, доста ще изцапате стените на тунела. Ще застрелям всеки, който се опита да тръгне по друг тунел. Така че се размърдайте!
Пендъргаст леко побутна Виола към Д’ Агоста.
— Изведи Каплан и нея оттук — промърмори той и сложи фенерчето в ръката на Д’Агоста.
— А ти?
— Имам да свърша още нещо.
Точно това бе отговорът, от който Д’Агоста се боеше. Той сложи ръка на рамото на агента да го спре.
— Ще те убие.
Пендъргаст леко се освободи.
— Не можеш! — прошепна настойчиво Д’Агоста. — Те ще бъдат…
— Чухте ли ме? — прокънтя гласът на Диоген. — Остават ви четири минути.
— Тръгвай! — изсъска Пендъргаст.
Д’Агоста му хвърли последен поглед. След това прегърна Виола, обърна се към Каплан и внимателно го тласна напред.
— Хайде, господин Каплан. Да тръгваме.
Включи фенерчето и като обърна гръб на Железния часовник, бързо ги поведе по релсите.
68
Пендъргаст остана в мрака на тунела с изваден пистолет и зачака. Цареше пълна тишина. Минутите се точеха — една, втора, трета, четвърта.
Изминаха пет минути. Не се чуваше никакъв влак.
Шест минути. Седем.
Той продължи да чака в тъмнината. Осъзна, че брат му — действащ винаги предпазливо — не би се показал, докато влакът не мине. Пендъргаст бавно се върна в кръга от светлина.
— Алойзиъс! Какво все още правиш тук? — В гласа се усети внезапна паника. — Казах, че ще убия всекиго, който се покаже отново!
— Тогава го направи.
Чу се изстрел и на сантиметри от пръста му се посипаха дребни камъчета.
— Пропусна целта.
Втори куршум рикошира в каменната арка над главата на Пендъргаст, обсипвайки го с песъчинки и сивкав прах.
— Отново не улучи.
— Влакът ще мине всеки момент — долетя възбуденият глас. — Не е нужно да те убивам — влакът ще го свърши вместо мен.
Пендъргаст поклати глава. После тръгна нехайно по релсите на колелото, водещи точно под свода.
— Върни се обратно! — Последва нов изстрел.
— Мерникът ти днес не е точен, Диоген.
Той спря.
— Не! — извика гласът. — Махай се!
Пендъргаст се пресегна и вдигна кутийката, извади диаманта и го претегли върху дланта си.
— Влакът идва, глупако! Остави диаманта! Той е на сигурно там!
— Няма никакъв влак.
— Напротив, има. Закъснява, това е всичко.
— Никакъв влак не идва.
— За какво говориш?
— Полунощният му курс беше отменен. Предупредих, че има бомба на станция „Бек Бей“.
— Блъфираш! Как би могъл да предупредиш за такова нещо? Не си могъл да знаеш плана ми.
— Не съм могъл? Тогава защо трябваше да се срещнем шест минути преди полунощ, вместо в полунощ? И защо точно тук? Причината би могла да е само една: трябвало е да се направи нещо с таблото за разписанието на влаковете. Нататък беше елементарно. — И той пусна диаманта в джоба си.
— Върни го обратно, той е мой! Лъжец такъв! Ти ме излъга!
— Никога не съм те лъгал. Само следвах инструкциите ти. По-скоро ти си този, който ме излъга. Много пъти. Каза ми, че ще убиеш Смитбак. А целта ти е била Марго Грийн.
— Убих приятелите ти. Знаеш, че няма да се поколебая да убия и теб.
— Точно това ще ти се наложи да направиш. Искаш ли да ме спреш? Убий ме тогава.
— Копеле! Подобие мое, братко мой — умри сега!
Пендъргаст зачака неподвижно. Изтекоха няколко минути.
— Виждаш ли, не можеш да ме убиеш — каза Пендъргаст. — Затова не се прицели както му е редът. Трябвам ти жив. Доказа го, когато ме спаси от замъка на Фоско. Ти имаш нужда от мен, защото без мен — без омразата ти към мен — не би ти останало нищо.
Диоген не отговори. В подземието се чу нов звук: звук от бягащи стъпки, кратки команди, пращящи радиостанции. Звуците се приближаваха.
— Какво е това? — Гласът на Диоген беше разтревожен.
— Полицията — отговори спокойно Пендъргаст.
— Извикал си полицията! Глупак такъв, ще арестуват теб, не мен!
— Такъв е замисълът. А изстрелите ти само ще ги доведат по-бързо тук.
— Какви ги дрънкаш? Идиот, ти какво — използваш себе си като примамка? Жертваш себе си?
— Точно така. Разменям свободата си срещу сигурността на Виола и връщането на „Сърцето на Луцифер“. Саможертва, Диоген: единственият завършек, който ти не можеше да предвидиш. Защото това е единственото нещо, което не би могло никога дори да ти хрумне да направиш със себе си.
— Ах ти…! Дай ми диаманта!
— Ела и си го вземи. Можеш дори да му се порадваш минута-две, преди да ни хванат и двамата. Или пък да избягаш веднага и може би — само може би — да се спасиш.
