Тя поклати глава.
— Бъди много, много внимателен!
— Ще бъда, обещавам. Вярвай ми.
И изчезна през вратата.
71
Ден по-късно и осемдесет километра по на север слънцето светеше слабо през засенения с щори прозорец на една малка стая в интензивното отделение на частна клиника, Една-единствена пациентка лежеше под чаршафа, свързана към няколко апарата, които писукаха тихо, почти успокоително. Очите на жената бяха затворени.
Сестрата влезе, провери уредите, отбеляза някои от жизнените показатели, а после се спря и погледна пациентката.
— Добро утро, Тереза — рече тя лъчезарно.
Очите на жената останаха затворени и тя не отговори. Бяха махнали системите и нямаше непосредствена опасност за живота й, но все пак бе много болна.
— Навън е красиво утро — продължи сестрата, като вдигна щорите и пусна слънцето да влиза в стаята. През прозореца на позанемареното имение „Кралица Ана“ река Хъдсън блещукаше сред зимния пейзаж на окръг Пътнъм.
Бледото лице на пациентката бе отпуснато на възглавницата, а късата й кестенява коса леко се бе разпиляла по памучния плат.
Сестрата продължи работата си и приглади завивките й. Най-накрая се наведе и отмести кичур коса от лицето й.
Очите на жената бавно се отвориха.
Сестрата взе ръката й.
— Добро утро! — рече тя отново.
Устните на пациентката се помръднаха, но не излезе звук.
— Не се опитвай да говориш още — рече сестрата и тръгна към интеркома. — Всичко ще бъде наред. Преживяла си нещо лошо, но сега всичко ще се оправи.
Тя натисна копчето на интеркома и заговори тихо:
— Пациентката в стая шест се събужда. Съобщете на д-р Уинъкър.
После седна на крайчеца на леглото и отново взе ръката на младата жена.
— Къде…?
— Намираш се в клиника „Фивършам“, скъпа Тереза. Няколко километра на север от Колд Спринг. Днес е 31-и януари и ти беше в безсъзнание в продължение на шест дни, но успяхме да те стабилизираме. Сега всичко е наред. Ти си силна, здрава жена и скоро ще се оправиш.
Очите на пациентката се разшириха леко.
— Какво…? — успя да произнесе тя със слаб глас.
— Какво се е случило ли? Сега не се тревожи за това. Беше пострадала, но прескочи трапа и вече всичко е зад гърба ти. Тук си в безопасност.
Устните отново помръднаха.
— Не говори. Пази силите си за доктора.
— … опита се да убие… — долетя откъслечната фраза.
— Както казах, не бива да се тревожиш. Концентрирай се върху оздравяването си.
— … ужасно…
Сестрата погали ръката й нежно.
— Сигурна съм, че е било така, но нека да не мислим за това. Д-р Уинъкър ще дойде всеки момент и може да иска да ти зададе няколко въпроса. Трябва да си почиваш, скъпа.
— Уморена съм…
— Разбира се, че си. Много си уморена. Но още не можеш да заспиваш, Тереза. Остани будна заради мен и заради доктора. Само за малко, става ли? Така-а-а-а. Добро момиче.
— Аз не съм… Тереза.
Сестрата се усмихна мило и потупа ръката й.
— Не се тревожи за нищо. Известно объркване при събуждането е съвсем нормално. Докато чакаме да дойде лекаря, да погледаме през прозореца. Не е ли чудесен ден?
72
Хейуърд никога преди не бе посещавала легендарно охраняваното отделение в болница „Белвю“ и вървеше натам с надигащо се чувство на любопитство. Дългите, ярко осветени коридори миришеха на спирт и белина. Наложи се да минат през четири-пет заключени врати, докато накрая стигнаха до най- респектиращата — две крила от подсилена неръждаема стомана, без прозорци. Отстрани стояха двама санитари в бели дрехи и един сержант от НПУ. На вратата се мъдреше малка табелка: Охраняема зона.
Хейуърд извади значката си.
— Капитан Лора Хейуърд и един посетител. Очакват ни в Д-11.
— Добрутро, капитане — каза сержантът лениво, след като взе значката й, надраска нещо във формуляра за влизащите и го побутна към нея да се подпише.
— Придружителят ми отначало ще почака тук, докато посетя затворника.
— Разбира се, разбира се — рече сержантът. — Джо ще ви придружи.
По-мускулестият от двамата санитари кимна, без да се усмихне.
Сержантът се изви към близкия телефон и каза няколко думи в слушалката. Малко по-късно долетя звукът от освобождаването на тежки автоматични ключалки. Санитарят на име Джо отвори вратата.
— Д-11 ли казахте?
— Точно така.
— Насам, капитане.
Отвъд се простираше тесен, добре осветен коридор, чиито под и стени бяха покрити с балатум. От двете страни се редяха многобройни врати. Тези бяха метални, с малки шпионки на нивото на очите. До слуха на Хейуърд достигна странен, приглушен хор от гласове — яростни ругатни, плач, ужасно, почти нечовешко ломотене и всички тези звуци се процеждаха иззад вратите. Тук миризмата бе по-различна — под вонята на спирт и почистващи препарати се долавяше слаб дъх на повръщано, екскременти и още нещо, което Хейуърд разпозна от посещенията си в най-строго охраняваните затвори: миризмата на страх.
Вратата зад гърба й издрънча и се затвори. Миг по-късно автоматичните ключалки отново се затвориха с подобно на изстрел изщракване.
Тя последва санитаря надолу по завоите на дългия коридор. Там, на края му, лесно разпозна килията, към която се бяха отправили: можеше да е само онази, пред която пазеха четирима костюмирани мъже. Кофи бе пропуснал същинското залавяне, но определено не се канеше да пропусне нищо друго.
Агентите се обърнаха, когато тя ги приближи. В единия от тях Хейуърд разпозна личния лакей на Кофи, агент Рабинър. Не изглеждаше доволен, че я вижда.
— Оставете оръжието си в сейфа, капитане — подкани я той наместо поздрав.
Тя извади служебния си пистолет и спрея и ги предаде.
— Изглежда го спипахме — заяви Рабинър с мазна усмивка — Заковахме го за убийството на Декър, а това определено означава смъртно наказание според федералния статут. В момента само трябва да получим психиатричната оценка. До края на деня ще бъде в изолатора в Данемора. Ще изправим този нещастник на процес кажи речи утре.
— Доста сте разговорлив тази сутрин, агент Рабинър — каза Хейуърд.
Това го накара да млъкне.
— Сега бих искала да го видя. Първо аз, а след това ще доведа и друг посетител.
— Сама ли ще влезете или искате охрана?
Хейуърд не си направи труда да отговори. Просто отстъпи назад и изчака, докато един от агентите
