полицията бе сигурна, че Диоген стои зад ограбването на зала „Морган“ и отвличането на Виола. Бяха открили къщата, в която я бе държал и в момента я претърсваха от пода до тавана. Случаят определено не бе приключил.
В известен смисъл провалът и бягството на Диоген го правеха още по-опасен. Д’Агоста си спомни любопитството му към Констанс, проявено по време на телефонния разговор в Ягуара и потръпна. Единственото, което го успокояваше бе фактът, че Диоген обича да планира всичко до най-педантични подробности. Ответният му удар — а Д’Агоста бе повече от сигурен, че ще последва такъв — щеше да почака. Щеше да му трябва известно време да го подготви.
Констанс вдигна поглед от книгата си.
— Лейтенант, известно ли ви беше, че дори в началото на 19-и век пиявиците често са били предпочитана алтернатива пред скарификацията при пускането на кръв?
Д’Агоста я погледна.
— Не може да се каже, че знаех.
— Колониалните лекари често са внасяли европейска пиявица,
—
— Американската пиявица, лейтенант. — И Констанс се върна към четивото си.
Наричай ме Винсънт, поправи я наум Д’Агоста и я изгледа замислено. И бездруго изобщо не беше сигурен колко още ще продължи да бъде лейтенант.
Мислите му се върнаха към предишния следобед и унизителното вътрешно изслушване. От една страна се беше оказало голямо облекчение — Сингълтън остана верен на думата си и цялото злощастно приключение бе представено като зле потръгнала тайна операция, в която Д’Агоста беше проявил недалновидност — един от следствената комисия дори го бе определил като „най-тъпото ченге сред служителите на реда“. Но в крайна сметка стигнаха до извода, че ако е извършил престъпления, то не е било умишлено. Впрочем, списъкът с проявите на „лошо поведение“ бездруго беше достатъчно дълъг.
Глупостта все пак е по-добра от престъпление, беше му казал Сингълтън след това. Щяха да последват още изслушвания, но бъдещето му като полицай в НПУ — като какъвто и да е полицай — оставаше под въпрос.
Хейуърд, разбира се, бе свидетелствала. Показанията й бяха изречени с категорично неутрален глас и на типичния полицейски жаргон, но през цялото време тя не погледна нито нито веднъж към него. Но по някакъв начин думите й му помогнаха да се отърве от някои от по-тежките обвинения.
Д’Агоста за пореден път отвори папката на Диоген, но изпита внезапно чувство на безсилие. Преди десет дена бе стоял в същата тази стая, гледайки същата папка и отново без Пендъргаст, който да му помага. Само че сега четирима души бяха мъртви, а агентът вместо да е „умрял“ се намираше в „Белвю“, подложен на някакви психиатрични тестове. Тогава Д’Агоста не бе научил нищо полезно — какво би могъл да научи сега?
Но трябваше да продължи да се рови. Бяха му отнели всичко: кариерата, връзката му с Хейуърд, най- близкия му приятел — всичко. Оставаше му да направи само едно: да докаже невинността на Пендъргаст. А за да успее се налагаше да открие Диоген.
В недрата на къщата слабо отекна звънец. Някой стоеше на вратата.
Констанс вдигна очи. За една частица от секундата по лицето й се изписа чист страх — и нещо друго, нещо неуловимо, — преди воалът на равнодушието отново да се спусне.
Д’Агоста се изправи.
— Няма проблем. Сигурно някакви съседски деца си играят. Ще проверя какво става.
Той остави папката настрана, крадешком провери оръжието си и се отправи към вратата на библиотеката. Но още пречи да я стигне, видя Проктър, който приближаваше към него от антрето.
— Един джентълмен желае да ви види, сър — каза Проктър.
— Взе ли необходимите предпазни мерки?
— Да, сър, аз…
Но в този момент в галерията зад Проктър изникна човек в инвалидна количка. Д’Агоста зяпна от изумление, щом разпозна Ели Глин, директорът на „Ефективни инженерни решения“.
Мъжът се плъзна и ги подмина, докато се озова до една от масичките. С рязко движение той избута няколко книги, разчиствайки място за дебела купчина листи: чертежи, скици, планове на сгради, диаграми.
Констанс се бе изправила и се оглеждаше с книга в ръка.
Какво правите тук? — попита Д’Агоста. — Как открихте това място?
— Това няма значение — отвърна Глин, като се обърна към него, а здравото му око блестеше. — Миналата неделя дадох обещание. — Той вдигна облечената си в черна ръкавица ръка, в която имаше тънка кафява папка. Сложи и нея на масата. — А ето го и него: предварителен психологически профил на Диоген Бернули Пендъргаст. Допълнен, бих добавил, така че да отрази и най-скорошните събития — поне това, което успях да разбера за тях от новините и от собствените си източници. Разчитам на вас да ми разкажете повече.
— Има много повече.
Глин погледна косо:
— А вие сигурно сте Констанс.
Тя кимна почти с реверанс.
— Ще имам нужда и от вашата помощ.
— Разчитайте на мен.
— Откъде се взе този внезапен интерес? — вдигна вежди Д’Агоста. — Бях останал с впечатление…
— С впечатление, че задачата не е приоритетна за мен? Не беше. По онова време изглеждаше като относително маловажен проблем, като начин да си спечеля лесни пари. Но после се случи това. — И той потупа по папката. — Може би по света не са много хората, опасни като него.
— Не ви разбирам.
Мрачна усмивка изкриви устните на Глин.
— Ще ме разберете, щом прочетете профила.
Д’Агоста кимна към масата:
— А какво представляват останалите документи?
— Чертежи и планове на най-добре охраняваното крило на Поправителен затвор „Клинтън“ в Данемора, Ню Йорк.
— Защо са ми?
— Бих казал, че е очевидно „защо“. Заради клиента ми, агент Пендъргаст.
— Но Пендъргаст е в „Белвю“, не в Данемора.
— Съвсем скоро ще го преместят.
Д’Агоста премести очи от Глин към чертежите, после обратно.
— Да не искате да кажете, че ще…
— Определено искам да кажа точно това. Елате. Имаме много работа.
Информация за текста
© 2005 Дъглас Престън
© 2005 Линкълн Чайлд
© 2005 Доротея Райкова, превод от английски
Douglas Preston, Lincoln Child
Dance of Death, 2005
Сканиране, разпознаване и редакция: Теодора, 2008
