— Информацията пристигна бързо и трябваше да действаме незабавно. Престъпникът се измъкна от вашите хора в окръг Съфок и се върна обратно в града. Не можехме да чакаме. Сигурен съм, че предвид обстоятелствата, ще разберете защо действахме без вас.
— Изобщо не сте се свързали с нас. В града бяха останали агенти, които бяха готови да действат при даден знак.
Нова пауза.
— Това със сигурност е въпрос на недоглеждане, за което поемам цялата отговорност. Знаете колко е лесно в разгара на действията да пропуснете някоя и друга дреболия. Моите извинения.
Кофи стоеше пред Сингълтън и дишаше тежко. Няколко полицаи от НПУ се изхилиха тихо.
— Залавянето на Пендъргаст ни донесе неочакван бонус — добави Сингълтън.
— И какъв, по дяволите, беше той?
— В джоба му открихме диаманта, „Сърцето на Луцифер“. — Сингълтън се възползва от моментното зашеметяване на Кофи, за да погледне хората си. — Тук свършихме. Да тръгваме към центъра.
И като изправи Д’Агоста внимателно на крака, той се обърна и излезе.
70
Срядата изгря слънчева и ясна. Сутрешното слънце блестеше през единствения прозорец на трапезарията в малкия апартамент на авеню „Уестенд“. Нора Кели чу вратата на банята да се затръшва. Няколко минути по-късно в антрето се появи Бил Смитбак, облечен за работа с незавързана вратовръзка и преметнато през рамо яке. Изражението му беше мрачно.
— Ела да закусиш — покани го тя.
Лицето му се разведри леко, когато я видя. Приближи се и седна на масата.
— По кое време се прибра снощи?
— Към четири. — Той се надвеси през плота и я целуна.
— Изглеждаш ужасно.
— Не е поради липсата на сън.
Нора побутна вестника към него.
— Първа страница. Поздравления!
Смитбак хвърли поглед. Статията му за кражбата на „Сърцето на Луцифер“ от неизвестен престъпник бе на челно място: мечтата на всеки журналист. Беше зашеметяващ пробив и наред с ареста на Пендъргаст бе избутал материала на Хариман за залавянето на „Ухажора“ на трета страница от приложението — една възрастна жена бе видяла „Ухажора“ да се разгалва пред един банкомат и справедливо възмутена, го бе пратила в безсъзнание с един удар на бастуна си. За първи път, помисли си Нора, Бил не изглеждаше възхитен от злочестината на Хариман.
Той избута вестника настрана.
— Няма ли да ходиш на работа?
— От музея ни казаха да си останем вкъщи до края на седмицата — нещо като принудителна ваканция. Сградата ще бъде заключена, докато не открият как е била разбита охранителната система — Тя поклати глава. — На всичкото отгоре, изглежда, че Хюго Менцес е изчезнал. Май една от камерите го е заснела недалеч от зала „Морган“ малко преди грабежа Безпокоят се да не би да се е натъкнал на престъпника и да е бил убит.
— Може би той е престъпникът.
— Диоген Пендъргаст е престъпникът. От всички хора ти най-добре знаеш това.
— Може би Менцес е Диоген. — Бил се разсмя сухо.
— Това даже не е смешно.
Смитбак вдигна рамене.
— Съжалявам. Проява на лош вкус от моя страна.
Нора му наля кафе и допълни и своята чаша.
— Има едно нещо, което все още не мога да разбера от статията ти. Как е успял Пендъргаст да изнесе „Сърцето на Луцифер“ от „Уърлд“? Искам да кажа — веднага са запечатали сградата, всички са минали през скенер, освен това всички, които са влизали и излизали са записани. Но не са открили Пендъргаст. Какво е направил, да не е скочил от прозореца?
Смитбак приглади непокорния кичур над челото си, който отново щръкна веднага щом дръпна ръка.
— Това е най-хубавата част от историята — де да можех да я опиша!
— А защо не можеш?
Смитбак се обърна към нея и се усмихна малко мрачно.
— Защото аз бях този, който изнесе скъпоценния камък от сградата.
— Ти?! — Нора се ококори невярващо.
Смитбак кимна.
— О, Бил…!
— Нора, трябваше да го направя. Беше единственият начин. Но не се бой — следата никога няма да ги доведе до мен. Диамантът отново е там, където му е мястото. Планът бе наистина брилянтен.
— Разкажи ми за него.
— Сигурна ли си, че искаш да чуеш? Това те превръща в съучастник.
— Аз съм ти жена, глупчо. Разбира се, че искам да чуя.
Той въздъхна.
— Пендъргаст измисли всичко. Знаеше, че ще запечатат сградата и ще претърсят всички, които искат да излязат, затова се представи за един от техниците, които се занимаваха с рентгена.
— Но ако охраната е била толкова здраво затегната, колкото казваш, не са ли проверявали и техниците, преди да напуснат сградата?
— Пендъргаст предвиди и това. След като ме прекара през рентгеновия апарат, той ме придружи до изхода. Тъкмо тогава мушна диаманта в джоба ми. След което аз най-спокойно си излязох.
Нора почти не можеше да повярва.
— Ако те бяха хванали, със сигурност щяха да ти друснат двайсет години!
— Не си мисли, че не ми е хрумвало — каза Смитбак и сви рамене. — Но от това зависеше човешки живот. Освен това имам вяра на Пендъргаст — и понякога ми се струва, че съм единственият.
С тези думи той се изправи, отиде до прозореца и се загледа навън неспокойно с ръце на кръста.
— Нищо не е свършило, Нора — промърмори той. — Не и в дългосрочен план.
Смитбак се извърна бързо, а очите му блестяха от гняв.
— Това е пародия на правосъдие! Един невинен чонек бе набеден за ужасен сериен убиец. Истинският килър с все още на свобода. Аз съм журналист. Работата ми е да казвам истината. А в тази история липсва много от истината. И аз ще разбера каква е тя.
— Бил, за бога, не тръгвай след Диоген!
— Ами Марго? Ще оставим ли убиецът й да си тръгне безнаказано? Пендъргаст е в затвора, а Д’Агоста ще бъде разжалван или дори по-лошо — така че не остава никой, който да го свърши, освен мен.
— Недей! Моля те, недей. Това е поредното ти импулсивно — и глупаво — решение.
Той отново се обърна към прозореца.
— Признавам, че е импулсивно. Може би дори глупаво. Така да е.
Нора се надигна от стола си, внезапно почувствала прилив на страх и гняв.
— Ами ние? Ами нашето бъдеще? Ако тръгнеш след Диоген, той ще те убие. Не си му равностоен противник!
Смитбак се загледа навън и не отговори веднага. После се размърда.
— Пендъргаст спаси живота ми — каза той тихо. Обърна се и погледна Нора. — Както и твоя.
Тя се отдръпна раздразнено. Смитбак тръгна към нея и я прегърна.
— Няма да го направя… Ако ми кажеш да не го правя.
— Това е единственото, което не бих могла да ти кажа. Решението е твое.
Смитбак отстъпи крачка назад, завърза вратовръзката си и облече якето.
— По-добре да тръгвам за работа. — Той я целуна. — Обичам те, Нора.
