Тя го погледна в очите:
— Ако ти кажа, ще ме убиеш. Ако не, пак ще ме убиеш. И в двата случая ще умра.
— Кучка. Няма да те убия. Ще те измъчвам до смърт.
— Хайде, опитай.
Той стисна юмрук и я удари с все сила в лицето. Тя се олюля, ушите й забучаха, почувства странна топлина в главата си. Залитна напред, но той отново я притисна към острите камъни.
— Няма да успееш — промълви тя.
Той отново я удари. За момент пред очите й притъмня; тя почувства как от разцепената й устна потича кръв. Погледът й отново се проясни; тя опипа устата си и установи, че е загубила един зъб.
— Къде — повтори Най.
Тя стисна силно очи и не отговори. Стегна мускули в очакване на следващия удар.
Стъпките се отдалечиха и тя чу Най да шепне нещо. От време на време млъкваше, сякаш да чуе отговора на друг човек. С кого разговаряше? Сигурно със Сингър или някой от охраната на „Маунт Драгън“. Малкото й надежда започна да гасне: толкова бяха сигурни, че Най е сам.
Стъпките отново се приближиха и тя отвори очи. Най насочи пушката към главата на Карсън:
— Кажи, или ще го убия.
Де Вака си пое дълбоко въздух, изправи се. Това щеше да е най-трудното.
— Ами застреляй го. И без това вече не мога да го понасям. Пък и като го убиеш, златото ще остане само за мен. Никога няма да ти кажа. Освен…
Той рязко се извърна към нея:
— Освен какво?
— Освен ако не се споразумеем.
Тя не усети кога прикладът я е ударил, но пред очите й внезапно се спусна мрак. Когато дойде в съзнание, главата й се пръскаше. Тя остана да лежи със затворени очи. Отново чу гласа на Най: той разговаряше с някого. Тя се заслуша, за да долови гласа на събеседника му, но не чу нищо. Накрая се престраши да отвори очи. Слънцето бе залязло и над пустинята цареше мрак. Тя обаче бе почти сигурна, че освен Най и тях наоколо няма друг човек.
Въпреки болката тя почувства облекчение. „Пурблъд“ вършеше пъкленото си дело.
Най се върна, забеляза, че се е свестила.
— Каква е сделката? — попита.
Тя се извърна, затвори очи и се подготви за нов удар.
— Каква сделка — повтори Най.
— Златото за моя живот.
Той се замисли:
— За живота ти. Става.
— Животът ми е обречен без кон, оръжие и вода.
Последва мълчание. Внезапно последва нов, ужасен удар. Този път по-трудно дойде в съзнание. Чувстваше се отпаднала и сънлива. Дишаше трудно и беше сигурна, че носът й е счупен. Опита се да заговори без успех и отново потъна в мрака на безпаметността.
Когато отново се свести, лежеше на мек пясък. Опита да се повдигне, но непоносима болка преряза черепа й и премина по гръбначния й стълб. Най стоеше до нея с фенерче в ръка. Изглеждаше разтревожен.
— Ако още веднъж ме удариш — прошепна тя, — ще ме убиеш. Тогава никога няма да научиш къде е златото.
Тя си пое дълбоко въздух; затвори очи. След няколко минути отново заговори:
— Намира се на сто и петдесет километра от мястото, където си мислиш, че е.
— Къде?
— Животът ми за златото.
— Добре. Обещавам да не те убивам. Само ми кажи къде е златото. — Той се извърна, сякаш е чул нещо: — Да, да, помня.
После пак се обърна към нея.
— Ще оцелея само ако имам кон, оръжие и вода — прошепна тя. — Иначе ще умра и ти никога няма да разбереш…
Тя замълча.
Най я погледна, стисна ядно монетите, ръката му трепереше. От гърлото му се изтръгна слаб стон. От погледа му личеше, че лицето й изглежда ужасно.
— Доведи коня си — нареди тя.
Устата на Най се изкриви:
— Кажи ми веднага, моля те…
— Коня.
Очите й се затвориха сами. Когато отново успя да ги отвори, Най го нямаше. Тя седна въпреки болката. Носът и гърлото й бяха пълни с кръв и тя се закашля в опит да си поеме по-дълбоко въздух.
Най отново се появи между скалите, прекрасният му кон вървеше след него като безмълвна сянка.
— Кажи ми къде е съкровището — повтори Най.
— Коня — настоя тя, с мъка се изправи на крака и протегна ръка.
Най се подвоуми за момент, после й подаде юздите. Тя се хвана за предния лък на седлото и опита да се качи; едва не падна.
— Помогни ми.
Той постави ръце под обувката й и я повдигна.
— Сега дай пушката.
— Не — отказа Най. — Ще ме застреляш.
— Извади патроните тогава.
— Ще ме превариш. Ще избързаш с коня и ще ми вземеш съкровището.
— Погледни ме. Погледни ме в очите.
Той неохотно вдигна кървясалите си очи към нея. Едва сега тя си даде сметка колко силно е желанието му да се добере до съкровището на Мондрагон. „Пурблъд“ бе превърнал обикновеното увлечение в мания. Дори омразата му към Карсън бе по-слаба от тази жажда да притежава съкровището. Тя си даде сметка, със страх и жал, че пред нея стои един мъртъв човек.
— Обещавам, че няма да взема съкровището — каза тя с почти майчински тон. — Можеш да си го отнесеш цялото. Искам само да се измъкна оттук жива. Не виждаш ли?
Той извади патроните от пълнителя и й подаде пушката.
— Къде — настоя. — Кажи къде е.
От двете страни на седлото бяха завързани два мяха с вода, и двата — пълни наполовина. Тя отвърза единия и го подаде на Най, след това започна да отстъпва с Муерто назад. Маниак или не, той можеше да реши отново да си вземе оръжието.
— Чакай! Не си тръгвай. Кажи ми, моля те…
— Слушай внимателно. Ще вървиш по следите ни петнайсетина километра покрай границата на лавата. Търси мястото, където сме спънали конете, за да пасат. Там, в подножието на планината, ще намериш скрита пещера в лавата. Вътре има извор. На разсъмване слънцето хвърля лъч светлина през входа и в дъното на пещерата се образува сянка с формата на орел. Точно както пише на картата. Задната стена обаче не завършва в пясъка; в основата й започва скрита галерия. Тръгни по нея. Останките на Мондрагон и мулето му са на дъното на пещерата.
Той кимна енергично:
— Да, да, разбрах. — Обърна се към въображаемия си спътник: — Чу ли? През цялото време съм търсил в грешна посока. Мислех си, че планините на картата са Серитос Ескондидос. Как съм могъл… — Обърна се отново към Де Вака: — Значи петнайсет километра в тази посока, така ли?
Тя кимна.
— Хайде — каза той на въображаемия си другар и нарами мяха. — Ще го разделим поравно. Така щеше да пожелае мама.
