Той излезе от тунела между скалите и се запъти към вътрешността на пустинята.
— Най — извика след него Де Вака.
Той се обърна.
— Кой е този с теб?
— Едно момче, с което някога играехме.
— Как се казва?
— Джонатан.
— Джонатан чий?
— Джонатан Най.
Той се обърна и забърза сред пясъците. Тя го изпрати с поглед — ръкомахаше оживено, говореше сам със себе си. Скоро нощта го погълна.
Де Вака изчака няколко минути, за да е сигурна, че си е тръгнал. След това слезе и бавно се приближи до Карсън. Той още беше в безсъзнание. Де Вака опипа пулса му: беше слаб, бърз и неравномерен. Тя огледа неохотно раната му. Кръвта му още течеше, но съвсем слабо. Де Вака разхлаби турникета и с облекчение установи, че разкъсаната артерия се е запушила. Трябваше да му осигури помощ, преди да се е развила гангрена.
Карсън бавно отвори очи.
— Гай!
Той обърна поглед към нея, опита се да фокусира.
— Можеш ли да се изправиш?
Не можа да определи дали я е чул. Тя го хвана под мишниците и се опита да го изправи. Той се понадигна, после отново се свлече на пясъка. Тя намокри ръце и наплиска лицето му.
— Ставай — заповяда.
Карсън се изправи на колене, подпря се на здравия си лакът, хвана се за стремето на Муерто и се изправи бавно. Де Вака му помогна да се качи върху седлото, внимателно да не удари ранената му ръка. Карсън залитна, хвана ранената си ръка със здравата, примигна няколко пъти, наклони се застрашително напред. Де Вака го хвана и го изправи. Налагаше се да го завърже, за да не падне.
Отстрани на седлото имаше въже. Де Вака го свали и привърза Карсън за предния лък на седлото. Докато се занимаваше с това, тя си даде сметка, че е гола до кръста. Наоколо обаче нямаше с какво да се облече. Това някак си й се стори много, много маловажно.
Хвана юздите и поведе Муерто към Северната звезда.
На разсъмване стигнаха лагера — стара кирпичена постройка с ламаринен покрив, скрита в тополова горичка. От едната страна имаше сеновал, вятърна помпа, резервоар и няколко полуразрушени обора. Свежият бриз въртеше витлата на вятърната помпа. От обора се чу цвилене, след това залая куче. Скоро на прага на къщата се появи млад мъж с червени панталони и каубойска шапка. Зина от удивление пред гледката: гола до кръста жена, цялата в кръв, която води породист жребец със завързан на седлото мъж.
Скоупс погледна Левин с ужас и изненада. След няколко минути стана, приближи се до една тясна плоскост на близката стена и натисна някакво копче. Плоскостта се измести встрани и под нея се показа малък умивалник.
— Не ги мий — предупреди тихо Левин. — Ще изпратиш вируса в канализацията.
Скоупс се замисли:
— Прав си.
Навлажни една кърпа, извади няколко стъкла от дланите си, после ги подсуши внимателно. Отмести се от умивалника, върна се при масата и седна на дивана. Движенията му изглеждаха неориентирани, колебливи, сякаш внезапно е забравил да ходи.
Левин го погледна от другия край на дивана:
— По-добре да ми кажеш какво знаеш за
Скоупс приглади машинално перчема си:
— Всъщност знаем съвсем малко. Доколкото ми е известно, само един човек се е заразил досега с него. Инкубационният период е между двайсет и четири и шейсет часа, следва почти внезапна смърт от оток в мозъка.
— Има ли лечение?
— Не.
— Ваксина?
— Не.
— Каква е инфективността?
— Като при грипа. Може би дори по-голяма.
Левин отново погледна порязаната си ръка. Кръвта му започваше да се съсирва около парченцата от ампулата. Без съмнение и двамата се бяха заразили.
— Някаква надежда? — попита накрая.
— Не — отвърна Скоупс.
Последва дълго мълчание.
— Съжалявам — прошепна след известно време Скоупс. — Ужасно съжалявам, Чарлс. Имаше време, когато такова нещо никога не би ми хрумнало. Аз… Предполагам, че просто свикнах само да печеля.
Левин се изправи, почисти ръката си с кърпата.
— Няма време да се вайкаме. Трябва бързо да решим как ще предотвратим разпространяването на този вирус и гибелта на цялото човечество.
Скоупс не отговори.
— Брент?
Скоупс продължаваше да мълчи. Левин се наведе над него:
— Брент? Какво има?
— Не знам — отвърна най-сетне Скоупс. — Предполагам, че ме е страх да умра.
Левин го погледна замислено:
— Мен също. Страхът обаче е лукс, който в момента не можем да си позволим. Губим ценно време. Трябва да измислим начин да… да стерилизираме това помещение. Напълно. Разбираш ли?
Скоупс кимна. Отмести поглед.
Левин го хвана за рамото и го разтърси леко:
— Трябва да действаме в пълно съгласие, Брент. Иначе няма да успеем. Това е твоята сграда. Трябва да направиш всичко възможно този вирус да изчезне с нас.
Скоупс продължи да съзерцава в празното пространство дълго време. Накрая се обърна към Левин:
— Тази стая разполага със система за пълно запечатване и има собствена циркулационна система. Стените са изолирани от огън, взрив, отровни газове. Това ще ни улесни.
Чу се лек звън и на голямата видеостена пред тях се появи лицето на Феърли:
— Сър, Дженкинс от търговския отдел иска да говори с вас. Изглежда, Болничният съюз внезапно е отменил първото преливане на „Пурблъд“, предвидено за утре сутринта. Дженкинс настоява да упражните натиск върху ръководството им.
Скоупс погледна Левин, вдигна вежди:
— И ти ли, Бруте? Явно нашият приятел Карсън все пак е постигнал своето. — Обърна се към екрана: — Нямам намерение да упражнявам никакъв натиск. Кажи на Дженкинс, че пускането на „Пурблъд“ в употреба трябва да се отложи, а продуктът да се подложи на допълнителни изпитания. Може да има забавени странични ефекти, които още не са известни. — Той въведе няколко команди от клавиатурата. — Изпращам архивите на „Маунт Драгън“ в централата ни в Манчестър. Данните може да не са пълни, но сигурно съдържат информация за замърсяването на продукта. Моля те, постарай се да го изследват изключително внимателно. Спенсър, искам да активираш изолационната система на Осмостена. Провери дали всичко е запечатано както трябва.
Феърли кимна и се отмести от екрана. След малко пак се появи:
