Не, не си го спомням. И не мисля, че Алиса ще ми помогне да постигна непостижимото.
Добре, Брент.
Бяха минали няколко дни без никакви записки. После, на 29 юни, само преди седмица, Бърт явно бе изпитал нужда да излее душата си. Писанията му бяха пълни с несвързани бълнувания, с апокалиптични описания. На няколко пъти споменаваше „ключовия фактор“, но никъде не обясняваше какво представлява. Карсън поклати глава. Предшественикът му очевидно се беше побъркал, измисляше си решения, които не могат да бъдат достигнати по логичен път.
Карсън се облегна, потната фланелка залепна за гърба му. За пръв път го обхвана страх. Как щеше да се справи той, след като гений като Бърт се беше провалил? И то не само се беше провалил, ами бе загубил и разсъдъка си. Той вдигна очи от компютъра; Де Вака го наблюдаваше.
— Чела ли си това? — попита той.
Тя кимна.
— Как… как очакват да се справя?
— Твой проблем. Не съм аз тази с дипломите от Харвард и Масачузетс.
Карсън прекара останалата част от деня в препрочитане на протоколите от първите експерименти, опитвайки се да се абстрахира от страничните писания на Бърт. Към края на деня тревогата му поспадна. В Масачузетс бе работил по нови методи, които явно не бяха познати на Бърт. Карсън си нахвърли план за работа, раздели го на отделни етапи.
Вечерта вече бе започнал да съставя собствен протокол. Имаше обаче още много работа по него. Той се изправи, протегна се. Де Вака изключи своя лаптоп от мрежата.
— Не забравяй да прехвърлиш всички файлове в главния компютър — подсети го тя. — Сигурна съм, че Големият брат няма да пропусне да те провери.
— Благодаря за съвета.
Мисълта, че Скоупс ще се рови из записките му, не му беше особено приятна. Скоупс и Бърт бяха приятели, но Карсън си оставаше един специалист трета степен от института в Едисън. Той прехвърли въведените през деня данни в основната система, остави компютъра на мястото му и последва Де Вака по дългия и бавен път на излизане от Камерата на смъртта.
В стаята за преобличане той свали шлема и разкопча изолационния си костюм. По едно време погледна помощничката си. Тя вече прибираше костюма си в шкафа. Карсън се изненада, че вижда не набитата дебеланка, която си беше представял, а невероятно красива, стройна млада жена с дълга черна коса, мургава кожа и благородно лице с блестящи тъмнокафяви очи.
Тя се обърна и забеляза, че той я наблюдава.
— Гледай си оная работа,
Тя преметна чантичката си през рамо и демонстративно напусна помещението. Останалите в стаята избухнаха в смях.
Залата беше осмоъгълна. Осемте й стени, огрени от меката светлина на скрити в ниши слаби лампи се издигаха на петнайсет метра, за да се съберат в кръстовидния сводест таван. Покрай седем от тях бяха наредени компютърни монитори, в момента всичките — изключени. На осмата стена имаше врата, малка, но много дебела за пълна звукова изолация на помещението. Въпреки че стаята се намираше на шейсетия етаж на един небостъргач близо до бостънското пристанище, тя нямаше нито един прозорец. Подът бе покрит със скъпи плочи, внос чак от Танзания, във всички оттенъци на сиво.
От външната страна вратата бе изработена от дебел метал. Вместо с брава беше снабдена с устройства за идентификация на ретината и за разпознаване геометрията на дланта. До вратата, под стерилизационна ултравиолетова лампа, стояха няколко чифта чехли, размерите им бяха написани с големи букви. Под видеокамерата, която непрекъснато се въртеше наляво-надясно, имаше табела: „ПАЗИ ТИШИНА“.
От вратата към кабината на охраната и асансьора водеше дълъг, полумрачен коридор. На отсрещната му страна имаше няколко врати към стаите на охраната, кухните, здравния пункт, въздухопречиствателната система и помещенията за прислужниците, обслужващи нуждите на собственика на осмостенната зала.
Най-близката врата до Осмостена беше отворена. Стаята, към която водеше, бе облицована в тъмночервено, имаше мраморна камина, персийски килим покриваше паркета, а по стените висяха няколко големи платна от хъдсънската школа. По средата стоеше масивно махагоново бюро. Единственият електрически уред в помещението беше старомоден телефон. Зад бюрото седеше мъж в костюм и пишеше нещо на лист хартия.
Лампите в големия Осмостен светеха слабо, осветяваха съвсем малки петна върху сводестия таван и върху пода на залата. В огрятото пространство се виждаше износен диван в стил 1970 г. Облегалките му бяха изтъркани от стотици ръце, през дупки в тапицерията се показваха парчета от пълнежа. Отпред бе залепен с тиксо. Въпреки цялата си грозота, диванът притежаваше едно незаменимо качество — беше изключително удобен.
От двете му страни имаше масички, имитация на антикварна мебел. Върху една от тях имаше голям телефон и няколко електронни устройства. На единия й ъгъл бе монтирана видеокамера, насочена към дивана. Другата масичка беше празна, но върху нея ясно личаха следите от безброй мазни опаковки от пица и лепкави кутии кока-кола.
Пред дивана имаше голяма работна маса. За разлика от останалите мебели тя беше невероятно изящна. Таблата й бе от скъпо кленово дърво, полирана до перфектност. Беше монтирана в рамка от желязно дърво, черна и масивна, със сложни орнаменти от американски орех. Тези орнаменти олицетворяваха
Останалото пространство на помещението бе празно, ако не се брои големият музикален инструмент, върху който бяха фокусирани лъчите от лампите — шестоктавно масивно пиано, за което се твърдеше, че било направено специално за Бетовен през 1820 г. в Хамбург от Ото Шахтер. Бе изработено от палисандрово дърво в стил рококо с дърворезби на нимфи и водни духове. Пред пианото седеше мъж с черна тениска, дънки и плетени индиански мокасини, прегърбен, с безжизнено отпусната глава и пръсти, застинали върху клавишите от слонова кост. За няколко минути в помещението цареше пълна тишина. Тя внезапно бе нарушена от плътен намален септакорд, даващ началото на меланхолична мелодия в до мажор: встъплението на последната соната за пиано на Бетовен, Опус 111. Първите акорди проехтяха в обширното пространство. Интродукцията премина в
Мелодията внезапно секна. Пианистът се изправи със звучна ругатня, затръшна ядно капака на клавиатурата.
— Брент — извика лицето от монитора. — Там ли си?
Скоупс се приближи до изтъркания диван, настани се със скръстени крака върху него и взе компютърната клавиатура в скута си. Въведе няколко команди, после погледна големия екран.
Омазаният с кал мъж в момента седеше в някакъв джип. През прозорците се виждаше тучната зеленина на камерунската джунгла. Джипът се намираше в широка просека, по калта личаха следи от ботуши и автомобилни гуми. Отстрани на просеката бяха натрупани повалени стволове. На няколко метра от джипа
