Какво ще кажеш за девет часа в стола? Доскоро.
Имате непрочетено писмо
Искате ли да го отворите сега? (Д/Н)
Карсън влезе в електронната си поща и отвори писмото. „Вероятно е по-ранно съобщение на Сингър“ — помисли си.
Здравей, Гай. Радвам се, че си се захванал вече за работа.
Планът ти за работа ми хареса. Личи си, че си убеден в успеха. Помни обаче едно: Франк Бърт беше най-способният учен, когото съм познавал, а не успя да се справи с тази задача. Така че не ми се сърди, става ли?
Вярвам в теб, Гай.
Малко след девет Карсън си взе едно уиски от бара на института и излезе на панорамната тераса. В ранната вечер столът — с уютната си атмосфера и дъските за табла и шах — бе любимо място за учените. Сега обаче беше почти празен. Навън вятърът бе утихнал, жегата — намаляла. Терасата беше празна и той си избра място с гръб към постройката. Вдиша с наслада ароматните изпарения на уискито — пиеше го без лед, навик, запазен от ранчото на баща си, когато постоянно носеше малка манерка на бедрото си. Сиянието на залеза избледняваше зад далечните планини Фра Кристобал. На североизток и изток небето още носеше следи от розово.
Карсън отпусна глава назад и затвори очи; жадно вдиша ароматния пустинен въздух — смесица от миризма на креозотен храст, прах и сол. Преди да замине на изток усещаше тази миризма само след дъжд, когато беше най-силна. Сега обаче сетивата му бяха изострени за нея. Той отново отвори очи и загледа бездънното черно небе, осеяно със звезди: Скорпион светеше ярко на юг, Лебед — точно над главата му, Млечният път прекосяваше целия безкрай.
Омагьосващият аромат на нощта и познатите звезди извикаха стотици спомени. Той отпи замислено от питието си.
Отвън се чуха стъпки и той прогони тъжните мисли. Приближаваха откъм жилищния комплекс и Карсън предположи, че е Сингър. Мъжът, който се появи обаче, не беше нисък и набит, а около метър и деветдесет висок и облечен с безупречен, изработен по поръчка костюм. В контраст с облеклото на главата му се мъдреше тропически шлем. Сивата му коса, вързана на опашка, проблясваше на меката светлина на лампите. Без да обръща внимание на Карсън, той продължи покрай терасата към главния площад на комплекса.
Зад Карсън се чу изтропване, после гласът на Сингър:
— Хубав залез, нали? Цялата отвратителност на дните тук се компенсира от нощите. Почти.
Той застана до Карсън; носеше чаша горещо кафе. Карсън кимна към отминаващата фигура:
— Кой е този?
Сингър погледна в указаната посока, присви очи:
— А, това е Най, началникът на охраната.
— Това значи бил Най. Какво му е? Искам да кажа, изглежда малко странно с този костюм и тропическия си шлем.
— „Странно“ не е точната дума. Той изглежда направо смешно. Съветвам те обаче да не го казваш пред него. — Сингър си взе стол и се настани до Карсън. — Работил е в ядрената база „Уиндърмиър“ във Великобритания. Спомняш ли си онзи нещастен случай? Говореше се за саботаж и по някакъв начин Най, като началник на охраната, опрал пешкира. След това никой не го искал и се наложило да си търси работа някъде в Близкия изток. Брент обаче има странни виждания за хората. Решил, че Най, който винаги се е старал да бъде изряден във всичко, ще действа сто пъти по-внимателно след инцидента. Затова го назначил в клона на „Джиндайн“ във Великобритания. Най се оказал такъв маниак на тема сигурност, че Скоупс го изпрати тук още от самото построяване на комплекса. Оттогава не е мърдал оттук. Никога не си взима почивка. Е, не е съвсем така. През почивните дни често излиза да поязди сред пустинята. Понякога дори пренощува там, което е напълно забранено тук. Скоупс сигурно знае, но явно няма нищо против.
— Може би работата му харесва.
— Понякога направо ме изнервя. През седмицата всички служители от охраната живеят в страх от него. Освен Майк Мар, помощника му. Изглежда, са приятели. Все пак комплекс като нашия сигурно има нужда от такъв цербер за охрана. — Сингър изгледа весело Карсън: — Май доста си ядосал Розалинд Брандън- Смит.
Карсън го погледна. Директорът се смееше.
— Натиснах неправилното копче на системата за комуникации — обясни.
— Така и предположих. Тя подаде оплакване.
Карсън подскочи:
— Оплакване ли?
— Не се притеснявай — понижи глас Сингър. — Тук всички сме приятели. Официално обаче трябва да го обсъдим. Нещо като мъмрене. Искаш ли още едно? — Той му намигна. — Все пак трябва да ти обърна внимание, че Брент много държи на добрите отношения в екипа. Ще се наложи да се извиниш.
— Аз ли? — Карсън усети, че ще избухне. — Би трябвало аз да подам жалба.
Сингър се изсмя и вдигна ръка:
— Първо, трябва да се утвърдиш, след това можеш да си подаваш каквито искаш жалби. — Той стана и се приближи до парапета на терасата. — Предполагам, че вече си прегледал работните файлове на Бърт.
— Вчера сутринта. Доста дебело четиво.
— Да, така е. Роман с тъжен край. Надявам се обаче, че си си изградил вече представа за човека. Бяхме много близки. След като той напусна, прочетох дневника му, опитах се да разбера какво е станало.
В гласа на Сингър звучеше искрена тъга. Той отпи глътка кафе, загледа безкрая на пустинята и продължи:
— Това място не е обикновено, ние не сме нормални хора и работата ни не е обичайна. Събрали сме световни светила в генетиката за разработването на проект с неоценимо научно значение. Може да си помислиш, че хората тук ще се занимават само с възвишени неща, но изобщо не е така. Не можеш да си представиш колко дребнави могат да бъдат. Бърт съумя да се извиси над всичко това. Надявам се, че и ти ще успееш.
— Ще се постарая.
Карсън си даде сметка, че ако иска да оцелее в „Маунт Драгън“, трябва да обуздае нервите си. Вече си беше създал двама врагове.
— Брент обади ли ти се? — попита небрежно Сингър.
Карсън се подвоуми, зачуди се дали директорът е прочел писмото от електронната му поща.
— Да — отговори.
— Какво казва?
— Писал ми е няколко окуражителни думи и ме предупреждава да не се самозабравям.
— Типично в негов стил. Той е от онези директори, които обичат да следят изкъсо подчинените си, а
— Струва ми се, че съм на път да го разнищя.
