Забранена зона

— Господин професор, все още не разбирам кое е толкова лошо…

Левин рязко размаха ръце, при което вратовръзката му се изкриви на една страна:

— Това е възраждане на евгенната теория на Хитлер! Тази вечер ще приема награда за това, че съм поддържал спомена за Холокоста жив. Аз съм роден в концентрационен лагер. Баща ми и майка ми са загинали при ужасяващите опити на Менгеле. Аз имам много добра представа какви злини може да причини науката. Искам да спася всички вас от сблъсъка с тези последствия. Разберете, едно е да се лекува болестта на Тай-Сакс или хемофилията. „Джиндайн“ обаче отива по-далеч. Те са си поставили за цел да „подобрят“ човешкия вид. Търсят начини да ни направят по-умни, по-високи, по-красиви. Не виждате ли кое е лошото? Те се намесват в област, в която човек не бива да навлиза.

— Но, господин професор!

Левин се подсмихна и посочи друг репортер:

— Фред, по-добре да ти дам думата, преди да избухнеш от нетърпение.

— Доктор Левин, все повтаряте, че правителството не упражнява достатъчен контрол в областта на генното инженерство. Какво ще кажете обаче за Управлението за контрол върху храните и лекарствата?

Левин се намръщи, поклати глава:

— УКХЛ дори не изисква специално одобрение за повечето продукти на генното инженерство. В магазините ни се продават генетично изменени домати, ягоди и разбира се, царевица, носеща гена x-rust. Колко внимателно мислите, че са изследвани? Същото е и при лекарствените средства. Компании като „Джиндайн“ на практика могат да си правят каквото поискат. Тези фирми вкарват човешки гени в прасета, плъхове и дори бактерии! Смесват ДНК от растения и животни, създават нови, чудовищни форми на живот. На определен етап те могат неволно… или нарочно… да създадат нов болестотворен организъм, който да унищожи човешкия вид. Генното инженерство е най- опасното от всичко създадено досега от човек. Безкрайно по-опасно дори от ядреното оръжие. Но никой не го осъзнава.

Репортерите отново започнаха да се надвикват, Левин посочи един от предните редици:

— Още един въпрос. Вие, Мъри. Статията ви за НАСА, публикувана миналата седмица в „Глоуб“ ми хареса.

— Искам да задам въпроса, чийто отговор сигурно всички тук очакват с нетърпение. Как е?

— Кое как е?

— Как е, когато „Джиндайн“ съди вас и Харвардския университет за двеста милиона долара и когато искат фондацията ви да бъде разтурена.

Изведнъж настъпи тишина. Левин примигна два пъти и всички осъзнаха, че не е имал никаква представа за това развитие на нещата.

— Двеста милиона ли? — промълви той.

Тони Уилър се приближи.

— Доктор Левин — прошепна на ухото му, — точно това исках…

Левин я погледна и постави ръка на рамото й:

— Може би вече е време всичко да излезе наяве — рече тихо. После се обърна към журналистите: — Нека ви кажа няколко неща, които сигурно не знаете за Брент Скоупс и „Джиндайн“. Вероятно на всички ви е известно как Скоупс изгради фармацевтичната си империя. И двамата сме завършили университетския колеж „Ървин“. Бяхме… Близки приятели. Една пролетна ваканция той отиде сам до каньона на Колорадо. Върна се с шепа зърна, които, намерил в руините на едно село на индианците анасази. Пося ги и те поникнаха. След това откри, че тези праисторически растения са неподатливи към една унищожителна болест, наречена ръжда по царевицата. Той успя да изолира гена, определящ тази устойчивост и да го вкара в съвременната царевица. Нарече гена x-rust. Историята се е превърнала почти в мит, сигурен съм, че можете да я намерите във „Форбс“. Тя обаче не е съвсем точна. Виждате ли, Брент Скоупс не постигна всичко това съвсем самостоятелно. Ние го направихме заедно. Аз му помогнах да изолира гена и да го вкара в съвременната царевица. Научното откритие е наше общо и ние заедно го публикувахме. След това обаче Скоупс поиска да го патентова, да спечели пари от това. Аз, от друга страна, исках да го дам безплатно на хората. Накрая… да кажем просто, че Скоупс надделя.

— Как? — чу се нетърпелив глас.

— Това не е важно — сопна се Левин. — Важно е, че Скоупс напусна колежа и използва дивидентите от патента, за да основе „Джиндайн“. Аз отказах да имам каквото и да било общо с него; с парите, с компанията, с всичко. За мен това беше най-отвратителната форма на експлоатация. След по-малко от три месеца обаче патентният срок за хибрида x-rust ще изтече. За да бъде подновен, документите трябва да бъдат подписани от двама души: от мен и от господин Скоупс. Аз няма да подпиша. Никакви подкупи или заплахи няма да ме накарат да променя решението си. Когато срокът изтече, устойчивата на ръжда царевица ще стане обществена собственост. Собственост на всички хора по света. Тлъстите дивиденти на „Джиндайн“ ще секнат. Господин Скоупс го знае, но не съм сигурен, че е известно на финансовата общественост. Може би е време икономистите да погледнат с друго око на високата котировка на акциите на „Джиндайн“. Във всеки случай аз не вярвам делото срещу мен да е заради публикацията в „Генетична безопасност“. Това е опит от страна на Брент да ме принуди да се съглася на подновяване на патента.

След кратко мълчание избухна оглушителна врява.

— Но, доктор Левин! — провикна се някой. — Не казахте какво смятате да правите по делото.

Левин замълча. Изведнъж отвори уста и прихна да се смее — дълбокият му смях проехтя в просторното фоайе. Накрая той поклати глава, извади кърпичка и се изсекна.

— Какъв е отговорът, господин професор? — настоя репортерът.

— Току-що го чухте. А сега май е време да си получа наградата.

Той махна с усмивка на репортерите, хвана Тони Уилър под ръка и я поведе към отворените врати на тържествената зала.

Карсън стоеше пред стерилната работна камера в Лаборатория 3. Помещението бе тясно и претъпкано, лампите — ослепително ярки. Той бързо научаваше безбройните досадни неприятности при работата с извънредно опасни микроорганизми: обривите от търкането в изолационния костюм, неспособността да седне удобно, напрежението на мускулите от бавните, внимателни движения.

Най-лошото беше засилващата се клаустрофобия. Винаги бе изпитвал ужас от тесни помещения — предполагаше, че това се дължеше на живота в простора на пустинята. Сега си спомняше ужасното изживяване при първото си пътуване в асансьор в болницата на Сакраменто и трите часа, които бе прекарал в едно влакче на метрото, заседнало в тунелите под Бойлсън Стрийт. Редовните тренировки за действие при авария в Камерата на смъртта постоянно му напомняха какви опасности го заобикалят.

Постоянно чуваше някой да споменава със страх за „фаталната грешка“ — инцидентът, при който някой ден цялата лаборатория и всички, работещи вътре, можеха да бъдат заразени. Добре поне, че нямаше цял живот да се свира в тази дупка. Оставаше му съвсем малко време, стига, разбира се, да изреже успешно гена.

А методът му работеше безупречно. Беше го използвал много пъти в Масачузетс, но сега бе различно. Тук не извършваше някакви отвлечени научни експерименти, а работеше по проект, който щеше да спаси живота на безброй хора, дори може би да му донесе Нобелова награда. Освен това имаше на разположение най-модерната апаратура, за която в Масачузетс можеха само да мечтаят.

Работата вървеше леко. Бе истинско удоволствие.

Той прошепна няколко думи на Де Вака и тя остави една епруветка в стерилната камера. Изсушените вируси бяха полепнали по дъното на епруветката под формата на фин бял прах. Въпреки строгите мерки за безопасност Карсън още не можеше да осъзнае напълно, че тези бели кристалчета са смъртоносни. Той пъхна ръце през дупките на камерата, напълни епруветката с разтвор от една спринцовка и внимателно я разклати. Белият прах се отлепи от дъното и бързо се разтвори.

— Погледни — обърна се той към Де Вака. — Това ще ни направи известни.

— Сигурно. Ако преди това не ни убие.