На паркинга лениво се заточиха други учени, лаборанти и работници, натоварени със сакове, пешкири и сгъваеми шезлонги.
— Как сте започнали тази традиция? — попита Карсън.
— Не помня вече чия беше идеята. Правителството отваря полигона „Тринити“ за посетители веднъж годишно. Веднъж попитахме военните дали можем да ходим и те разрешиха. После някой предложи да организираме пикник, друг спомена за волейбол и студена бира. Накрая някой каза, че било жалко, че не можем да вземем и океана. Тогава дойде идеята за контейнера. Гениално хрумване.
— Не се ли тревожите за радиацията?
Сингър се подсмихна:
— Никаква радиация няма. Все пак си носим Гайгер-Мюлеров брояч, за да убедим и най-скептичните. — Той вдигна глава; от гаража се чу бръмчене. — Хайде, можеш да се качиш при мен.
Скоро десетината бронетранспортьора със затворени люкове потеглиха по черния път към хоризонта. Водоноската остана последна в прашния облак зад тях.
След около час Сингър спря предната машина.
— Стигнахме епицентъра — обяви.
— Как разбираш? — удиви се Карсън.
Огледа пустинята. На запад се издигаше Сиера Оскура: суха, гола пустинна планина, насечена от отвесни скални откоси. Мястото беше пусто, но не по-пусто от останалата част от Хорнада.
Сингър посочи изкривена ръждясала метална греда на няколко метра пред тях.
— Това е останало от кулата, върху която е била поставена бомбата — обясни той. — Ако се загледаш, ще забележиш, че се намираме в плитка вдлъбнатина, изкопана от взрива. Там… — Той посочи едно възвишение с няколко разрушени бункера. — … е бил един от наблюдателните пунктове.
— Тук ли ще е пикникът? — попита малко несигурно Карсън.
— Не. Ще продължим още около километър. Там е по-приятно. Поне малко по-приятно.
Бронетранспортьорите продължиха и скоро спряха на един пясъчен нанос, лишен от всякаква растителност. Сред равната като тепсия местност се извисяваше самотна дюна, обградена с юка. Докато работниците смъкваха металния резервоар от камиона, учените започнаха да се разполагат върху пясъка, да разпъват столове и чадъри, да вадят хладилните си чанти от машините. От едната страна организираха волейболно игрище. Опряха до резервоара дървена стълба. Водоноската се приближи и започна да го пълни с вода. От един касетофон засвириха „Бийч бойс“.
Карсън стоеше настрана и наблюдаваше приготовленията. По-голямата част от времето си бе прекарал в лаборатория 3 и все още не познаваше много от колегите си. Повечето учени работеха заедно от месеци. Той се огледа и с облекчение отбеляза, че Брандън-Смит явно бе предпочела хладината на климатичните инсталации в комплекса. Предишния следобед се беше отбил в кабинета й, за да се осведоми за положението на шимпанзетата, и тя едва не му откъсна главата, задето по невнимание разбутал джунджуриите, които бе наредила педантично по бюрото си. Той си представи дебелото й туловище натъпкано в бански костюм.
Сингър го забеляза и му махна. Наблизо седяха двама старши научни работници, които Карсън почти не познаваше.
— Познаваш ли се с Джордж Харпър? — попита го Сингър.
Харпър се усмихна и му подаде ръка:
— Сблъсквали сме се в Камерата на смъртта. Буквално. И двамата бяхме останали до късно. И, разбира се, всички чухме сполучливото ти описание на доктор Брандън-Смит.
Харпър бе слаб и висок, с оредяла кестенява коса и дълъг гърбав нос. Той се отпусна на шезлонга си. Карсън примигна:
— Просто изпробвах комуникационната система.
Харпър се засмя:
— Работата спря за пет минути. Всички изключиха микрофоните, за да… — Той погледна закачливо Сингър. — За да се изкашлят.
— По-внимателно, Джордж — усмихна се директорът. Кимна към другия учен. — А това е Андрю Вандеруогън.
Вандеруогън носеше консервативен бански, млечнобялата му кожа изглеждаше опасно незащитена от слънчевите лъчи. Той припряно се изправи, свали слънчевите си очила. Подаде ръка на Карсън:
— Приятно ми е.
Беше нисък, хилав, изпънат като истукан, с изключително бледосини очи. Карсън го беше срещал в „Маунт Драгън“ с костюм, вратовръзка и черни лачени обувки.
— От Тексас съм — заяви Харпър, придавайки съответния акцент на гласа си, — така че няма нужда да ставам, като се ръкувам. Ние не сме по любезностите. Андрю пък е от Кънектикът.
Вандеруогън кимна утвърдително:
— Харпър става само когато го настъпи бик.
— О, не — възрази Харпър. — Само му тегля шут в задника да се помести.
Карсън се настани на шезлонга, който му предложи Сингър. Слънцето печеше безмилостно. Той чу викове, после плискане; колегите му вече започваха банята. Най, началникът на охраната, седеше под голям чадър и четеше „Ню Йорк Таймс“.
— Странен е като скопена крава — отбеляза Харпър, който бе проследил погледа на Карсън. — Гледай го само, при четирийсет градуса с костюм.
— Защо е дошъл? — попита Карсън.
— Да ни пази — отвърна Вандеруогън.
— Какво толкова опасно можем да направим?
Харпър се изсмя:
— Не знаеш ли? Някой може да открадне бронетранспортьор, да изтича до Рейдиъм Спрингс и да пусне малко
Сингър се намръщи:
— Това не е смешно, Джордж.
— Като цербер е — оплака се Вандеруогън. — Все слухти. Не е излизал от 86-а, предполагам, че затова е толкова извратен. Не бих се учудил, ако ни подслушва стаите.
— Няма ли приятели? — поинтересува се Карсън.
— Приятели ли? — изсумтя Вандеруогън; вдигна вежди. — Доколкото знам, не. Ако не броим Майк Мар. Няма и семейство.
— Какво прави по цял ден?
— Разкарва се с този шлем и тази опашка — отвърна Харпър. — Да видиш само подчинените му в негово присъствие. Превиват гръб като прасета над жълъди.
Вандеруогън и Сингър се разхилиха. Карсън малко се изненада, че директорът на „Маунт Драгън“ се надсмива над началника на охраната си.
Харпър се облегна назад, сключи ръце зад главата си. Кимна към Гай със затворени очи:
— Та значи ти си от този край. Може би ще ни разкажеш нещо повече за златото на Мондрагон.
Вандеруогън изръмжа.
— Какво злато? — попита Карсън.
Тримата го изгледаха изненадано.
— Не си ли чувал легендата? — обади се Сингър. — И този човек твърди, че е от Ню Мексико! — Той бръкна в една хладилна чанта с две ръце и извади няколко бири. — Това трябва да се полее.
Раздаде бирите на събеседниците си.
— О, не! — възкликна Вандеруогън. — Не искам
— Карсън не я е чувал — възрази Харпър.
— Легендата гласи — започна важно Сингър, — че към края на седемнайсети век в Санта Фе живеел богат търговец на име Мондрагон. Инквизицията го обвинила във вещерство и го затворили. Мондрагон знаел, че го чака смъртно наказание и успял да се измъкне с помощта на слугата си, Естебанико. Търговецът притежавал някои мини в планините Сангре де Кристо, в които работели роби индианци. Доходоносни мини,
