казват, вероятно златни. И тъй, като се измъкнал от Инквизицията, върнал се в имението си, изкопал златото от скривалището му, натоварил го на едно муле и заедно със слугата си потеглил по Камино Реал. Сто кила злато, само толкова можел да натовари на едно муле. След няколко дни в пустинята Хорнада им свършила водата. Затова Мондрагон изпратил Естебанико с един мях за вода и останал да пази коня си и мулето. Слугата открил едно изворче на около ден път, напълнил мяха и препуснал обратно. Когато се върнал на мястото, където бил оставил господаря си обаче, Мондрагон го нямало.
Харпър го прекъсна и продължи разказа:
— Когато Инквизицията научила какво е станало, започнала преследване. След около седмица в полите на Маунт Драгън открили мъртъв кон, вързан за един стълб. Коня на Мондрагон.
— При Маунт Драгън ли? — попита Карсън.
Сингър кимна:
— Камино Реал, или Испанският път, минавал точно през сегашното място на лабораторията, в основата на Маунт Драгън.
— И така — продължи Харпър, — търсили Мондрагон навсякъде. На петдесетина метра от мъртвото животно намерили скъпия му жакет. Колкото и да търсели обаче, никога не успели да открият нито следа от Мондрагон, нито от мулето със златото. Един свещеник поръсил светена вода около Маунт Драгън, за да заличи злото на Мондрагон, след това издигнали голям кръст на върха на планината. Това място станало известно като Ла Крус де Мондрагон, Кръстът на Мондрагон. По-късно, когато американците започнали да използват Испанския път, изкривили наименованието на Маунт Драгън.
— Като малък съм чувал много разкази за заровени съкровища — каза Карсън. — Всичките са пълни измислици, като сини кърлежи по червен попетник.
Харпър се изсмя:
— Сини кърлежи по червен попетник! Радвам се да видя и друг с чувство за хумор тук.
— Какво е червен попетник? — поинтересува се Вандеруогън.
Харпър се захили още по-звучно:
— Ах ти, Андрю, нещастен неграмотен янки, това е куче, което пази кравите. Тича по петите им, затова му викат попетник. Както когато ловиш теле с въже. — Той завъртя ръка над главата си, сякаш хвърля ласо. — Радвам се, че сред нас има поне още един, запознат с истинските неща от живота.
Карсън се усмихна:
— Като деца често ходехме да търсим имането на Адамс. Ако се вярва на приказките, в този щат има повече заровено злато, отколкото във Форт Нокс4.
Вандеруогън изсумтя:
— Това е думата: „ако вярваме на приказките“. Харпър е от Тексас, водещия производител и разпространител на бабини деветини. Хайде, мисля, че е време да поплуваме.
Той заби празната кутия от бирата си в пясъка и се изправи.
— И аз съм на това мнение — обяви Харпър.
— Хайде, Гай! — подвикна Сингър, докато вървеше с колегите си към металния резервоар.
— Сега идвам.
Тримата се качиха по дървената стълба и се цамбурнаха един връз друг в импровизирания басейн. Карсън допи бирата си и остави кутията встрани. Не можеше да повярва на очите си: да седи насред пустинята Хорнада на неколкостотин метра от епицентъра на първия ядрен взрив и да гледа как някои от най-способните молекулярни биолози в света се цамбуркат в ръждясал контейнер като малки деца. Точно тази нереалност сякаш му действаше като наркотик. Сигурно така се бяха чувствали работещите по проекта „Манхатън“. Той се съблече по бански и се излегна; за пръв път от няколко дни почувства, че се отпуска.
След няколко минути безпощадната жега го принуди да се изправи и да потърси друга бира в хладилната чанта. Докато я отваряше, чу смеха на Де Вака. Тя стоеше до контейнера и разговаряше с неколцина други лаборанти. Белият й бански бе в пълен контраст с мургавата й кожа. Тя не обръщаше никакво внимание на Карсън.
Към групичката около Де Вака се присъедини друг мъж. Карсън го позна по типичното накуцване — беше Майк Мар, заместник-началникът на охраната. Мар заговори Де Вака. Изведнъж се приближи и пошушна нещо на ухото й. Лицето й внезапно помръкна и тя се отдръпна рязко. Мар отново заговори. Неочаквано Де Вака му зашлеви плесница. Ударът проехтя в пустинята. Мар се дръпна рязко, черната му каубойска шапка падна на земята. Той се наведе да си я вземе; сега Де Вака заговори, по лицето й се четеше презрение. Карсън не можеше да чуе думите й, но лаборантите около нея избухнаха в смях.
По лицето на Мар обаче се изписа обезпокоително изражение. Той присви очи, приятелската му усмивка бе изчезнала. Той си нахлупи демонстративно шапката, без да сваля поглед от Де Вака. След това бързо се извърна и се отдалечи от групичката.
— Истинска бомба, а? — подсмихна се Сингър, който междувременно се беше върнал при шезлонгите и бе проследил погледа на Карсън.
Карсън си даде сметка, че директорът не е станал свидетел на разигралата се преди малко сцена.
— Знаеш ли — продължи Сингър, — отначало я назначихме в медицинската служба, една седмица преди теб. Майра Ресник обаче, лаборантката на Бърт, напусна. Като имах предвид препоръките на Сусана, реших, че ще се справи много добре с работата. Надявам се да не съм сгрешил.
Той подхвърли едно камъче в скута на Карсън.
— Какво е това? — попита младият учен. Камъчето беше зеленикаво и прозрачно.
— Атомно стъкло. Бомбата от „Тринити“ е стопила пясъка около епицентъра, превърнала го е в това. Вече се е позагубило, но от време на време намираме по някое парче.
— Радиоактивно ли е? — попита плахо Карсън.
— Не особено.
— Не
Вандеруогън поклати глава:
— Ах ти, Харпър, циничен мръсник.
— Тези двамата са много добри приятели — обясни Сингър на Карсън. — Макар че по нищо не личи.
Карсън му подхвърли стъкълцето.
— Между другото, как започна в „Джиндайн“? — поинтересува се той.
— Бях професор по биология в Калифорнийския технически университет. Мислех, че съм стигнал върха на кариерата си. Тогава се появи Брент Скоупс и ми предложи да се заема. „Маунт Драгън“ прекратяваше с военните поръчки и той си търсеше директор.
— Доста рязка промяна след университета.
— Беше ми нужно малко време да се нагодя. Винаги съм смятал учените от частните фирми за по-долна проба хора. Скоро обаче осъзнах мощта на пазара. Тук вършим невероятна работа, не защото сме по-умни, а защото печелим много повече пари. Никой университет не може да си позволи лаборатория като „Маунт Драгън“. В Калифорния изследвах конюгацията при бактериите. Сега се занимаваме с изключително авангардни изследвания, които могат да спасят милиони животи. — Сингър допи бирата си. — Превъзпитаха ме.
— Аз се превъзпитах, когато ми казаха заплатата — намеси се Харпър.
— Трийсет хиляди — поясни Вандеруогън, — след шест или осем години обучение след дипломирането. Можеш ли да повярваш?
— В „Бъркли“ — продължи Харпър — всичките ми предложения за нови изследвания трябваше да минават през онзи продажен чиновник, завеждащия катедра. Това изкопаемо постоянно мърмореше за намаляване на разходите.
— Да работиш за Брент е коренно различно — добави Вандеруогън. — Той разбира нуждите на науката и на учените. Не се налага нито да обяснявам, нито да доказвам нещо. Ако ми потрябва нещо, просто му пиша и той го доставя. Имаме късмет, че сме попаднали тук.
Харпър кимна:
