— Дяволски късмет.
„Поне за едно нещо са съгласни“ — помисли си Карсън.
— Радваме се, че си сред нас, Гай — заяви накрая Сингър.
Вдигна бирата си за наздравица. Другите последваха примера му.
— Благодаря.
Карсън се усмихна широко. Запита се по каква прищявка на съдбата е попаднал сред богопомазаните в „Джиндайн“.
Левин седеше в кабинета си и слушаше в унес през отворената врата как секретарят му Рей говори по телефона в другата стая.
— Съжалявам, скъпа — казваше Рей. — Кълна ти се, че си мислех, че каза театъра на Бойлстън Стрийт, не на Братъл…
Последва мълчание.
— Кълна се, бях разбрал Бойлстън. Не, чаках те, на входа. На театър „Бойлстън“, разбира се! Не, чакай, задръж. Скъпа, не…
Рей изруга и затвори.
— Рей? — извика го Левин.
— Да?
Рей се показа на вратата, заглаждаше косата си назад.
— На Бойлстън Стрийт няма никакъв театър.
По лицето на секретаря се изписа разбиране:
— А, затова, значи, затвори.
Левин се усмихна и поклати глава:
— Помниш ли онази жена, която ми се обади за предаването на Сами Санчес? Искам да я уведомиш, че ще участвам. Мога да се явя, когато кажат.
— Аз ли? Ами Тони Уилър? Няма да й хареса…
— Тони няма да одобри. Тя не харесва тези телевизионни предавания.
Рей вдигна рамене:
— Добре, щом искате. Нещо друго?
Левин поклати глава:
— Засега не. И в бъдеще си измисляй по-правдоподобни извинения. И затвори вратата, ако обичаш.
Рей се върна в приемната. Левин погледна часовника си, вдигна телефона за десети път този ден и заслуша. Този път чу това, което очакваше — сигналът за свободно се беше сменил с по-бързи пиукания. Левин бързо затвори, заключи вратата и свърза компютъра в телефонния изход. След трийсет секунди на екрана се появи познатата картинка.
Проклет да съм, ако това не е добрият професор — изписа се на монитора. — Как е моят подъл, лош татко?
„Мим, какви ги приказваш?“ — написа Левин.
Падаш ли си по Елмор Джеймс?
„Никога не съм го чувал. Получих съобщението ти. Какво ново?“
Добра и лоша новина. Прекарах няколко часа в ровене из мрежата на „Джиндайн“. Неизбродими дебри. Суперкомпютри, сателити, оптични кабели. Впечатляваща архитектура. Станах специалист. Сега мога да развеждам туристи из системата.
„Това е добре.“
Да. Лошата новина е, че системата е като банков трезор. Няколко нива на защита, зад които седи Брент Скоупс. Само той може да ги преодолява и има достъп до цялата информация. Той е Големият брат, може да се разхожда където си поиска из системата.
„Това със сигурност не е проблем за теб, мим“ — написа Левин.
Имай милост! Как можа да си го помислиш? Мога да остана скрит, без да си давам много зор, да се вмъкна за няколко милисекунди тук, за няколко там. Проблемът е за ТЕБ, професоре. Да си вреш носа в специалния канал на „Маунт Драгън“, не е много обичайно начинание. Все едно двама Скоупсовци да се намърдат в мрежата. А това е много опасно, професоре.
„Обясни ми.“
Ама ти малоумен ли си? Ако той случайно реши да се свърже с „Маунт Драгън“, докато си в канала, може да не получи достъп. Тогава може би ще стартира някоя програма за проследяване и хитрият малък професор ще падне в капана, не мимът. ТОЧсТОУВ.
„Мим, знаеш, че не разбирам съкращенията ти.“
„Това е очевидно дори за човек с твоите оскъдни умствени възможности.“ Няма начин, професоре. Ще се наложи да съкратиш престоя си.
„Ами архива на «Маунт Драгън»?“ — написа Левин. — „Ако успеем да проникнем в него, нещата ще се ускорят значително.“
НН. Стегнат е по-здраво от корсета на английската кралица.
Левин си пое дълбоко въздух. Този мим беше непоносим. Как ли изглеждаше като човек? Без съмнение като типичен компютърен хакер: темерут с големи очила, лош футболист, без никакви приятели, онанист.
„Хей, мим, това не е в твой стил“ — написа той.
Не помниш ли? Аз съм крадецът на киберпространството, завирам се навсякъде. Скоупс е твърде умен. Помниш ли онзи негов проект, за който ти разправях? Програмира някакъв паралелен виртуален свят, за да прониква с негова помощ навсякъде в мрежата. Преди три години чете лекция на тази тема в Института за невробиокибернетика. Разбира се, аз проникнах в системата и източих записките и илюстрациите му. Много изпипано, наистина, голяма работа. Невиждано досега триизмерно програмиране. Както и да е, оттогава Скоупс му тури похлупак. В момента никой не знае докъде е стигнал с програмата и какво може да прави. Още тогава обаче показа доста тежка артилерия на лекцията си. Повярвай, този пич не е компютърен неграмотник. Открих личния му компютър и се изкуших да надникна, обаче се изплаших. Това е много нетипично за мен.
„Мим, много е важно да получа достъп до «Маунт Драгън». Знаеш с какво се занимавам. Можеш да ми помогнеш, за да осигурим един по-безопасен свят за децата си.“
Без игрички, мой човек! Едно нещо съм научил за толкова години. Мимът е най-важен. Останалият свят е като репей в опашката на помияр.
„Защо тогава изобщо ми помагаш? Спомни си, че ти пръв се свърза с мен.“
На екрана за известно време не се появиха букви.
Имам си причини. Мога обаче да се досетя за твоите. Правиш го заради делото. Този път не просто за пари, нали? Скоупс опитва да ти нанесе удар в гнездото ти. Ако успее, ще загубиш организацията, вестника, авторитета си. Малко избърза с обвиненията и сега със закъснение търсиш доказателства. Ц-ц, професоре.
„Прав си само наполовина“ — написа Левин.
Кажи ми тогава другата.
Левин се подвоуми с пръсти върху клавиатурата.
Професоре, да не ти напомням за двата стълба, на които се гради приятелството ни. Първо: аз никога не рискувам да се издам. И второ: скритите ми цели трябва да си останат скрити.
„В «Маунт Драгън» има нов служител“ — написа накрая Левин. — „Бивш мой студент. Мисля, че мога да разчитам на помощта му.“
Последва нова пауза. Накрая мимът написа:
Кажи ми името, за да уредя връзката.
„Гай Карсън.“
Професорче, ти си много сантиментален. А това е най-големият недостатък за един воин. Съмнявам се да успееш. Но ще ми е интересно да те наблюдавам: провалите са по-интересни от успехите.
