Забранена зона

Екранът потъмня.

Карсън стоеше нетърпеливо под съскащия дезинфекциращ душ, по стъклото на изолационния му костюм се стичаха жълти струйки отрова. Опита се да си набие в главата, че чувството на задушаване е само във въображението му. Той влезе в следващото помещение за изсушаване. Отвори се поредната врата; ослепителната бяла светлина на Камерата на смъртта го обля. Той натисна копчето на комуникационната уредба и обяви пристигането си:

— Карсън е вътре.

Преди него бяха влезли само един-двама учени, ако изобщо имаше някой, но тази процедура беше задължителна. Започваше да я изпълнява механично, но знаеше, че никога няма да свикне напълно.

Той седна на бюрото си и включи лаптопа. От слушалките на комуникационната система не се чуваше нищо — в Камерата явно нямаше почти никой. Той искаше да свърши малко работа и да провери съобщенията си, преди Де Вака да се появи.

Когато компютърът се стартира, на екрана се появи съобщение:

ДОБРО УТРО, ГАЙ КАРСЪН

ИМАТЕ НОВО ПИСМО

Той натисна с мишката върху иконата на електронната поща и на екрана се появиха следните думи:

Гай, какво ново със заразените маймуни? Нямам никакви сведения. Моля те, изпрати ми съобщение, за да го обсъдим.

Брент.

Карсън изпрати съобщение на Скоупс. Главният директор на „Джиндайн“ отговори веднага, сякаш го беше чакал:

Здравей, Гай! Какво става с шимпанзетата ти?

„Засега всичко е добре. И шестте са здрави и жизнени. Джон Сингър предложи при тези обстоятелства да съкратим периода на изчакване на една седмица. Днес ще го обсъдим с Розалинд.“

Добре, уведоми ме веднага за развоя на нещата. Не се притеснявай да прекъснеш заниманието ми, каквото и да правя в момента. Ако не можеш да ме откриеш, свържи се със Спенсър Феърли.

„Добре.“

Гай, подготви беловата на метода си? Веднага щом се уверим, че работи ефективно, искам да го разпространим за вътрешно ползване. Ще мислим и за публикация.

„Чакам само някои последни резултати, след това ще ви го изпратя.“

Докато течеше разговорът по мрежата, в лабораторията започнаха да идват нови хора и по системата за комуникация зазвучаха гласове.

— Де Вака е вътре.

— Вандеруогън — вътре.

Накрая:

— Брандън-Смит! — с типичния надменен тон.

Де Вака скоро се появи на вратата, мълчаливо включи компютъра си. Дебелият изолационен костюм скриваше формите на тялото й, което бе добре дошло за Карсън. Не му трябваше повече да се разсейва.

— Сусана, би ли пуснала една електрофореза на онези белтъци, за които говорихме вчера — помоли той с най-спокойния си тон.

— Разбира се.

— В центрофугата са, означил съм ги с М-едно до М-три.

От това поне беше доволен: Де Вака бе много добра лаборантка, може би най-добрата в целия институт. Истинска професионалистка… стига да не я ядосаш.

Карсън нанесе последните поправки в протокола за метода си. Съставянето му беше отнело почти два дни и той бе доволен от резултата. А това, че Скоупс иска толкова бързо да го разпространи сред другите си подчинени, го изпълваше с гордост. Около обяд Де Вака му показа снимките на теловете от електрофорезата. Карсън ги погледна и настроението му се подобри още повече: резултатите отново потвърждаваха успеха му.

Внезапно на вратата се появи Брандън-Смит:

— Карсън, имаш мъртва маймуна.

Той я изгледа изумено. Не беше възможно. Едва намери глас да попита:

— От x-flu или?

— И още как — обяви с наслада тя; погали несъзнателно бедрото си. — Добър знак, уверявам те.

— Коя?

— Мъжката. Зет–девет.

— Няма и една седмица.

— Знам. Доста си се постарал.

— Къде е?

— Още е в клетката. Ела да ти го покажа. Освен краткия период има и някои други необичайни признаци, които трябва да видиш.

Карсън се изправи на треперещите си крака и я последва към зверилника. Невъзможно беше причината да е x-flu. Сигурно бе нещо друго. Мисълта за реакцията на Скоупс при това развитие на нещата не му даваше мира.

Брандън-Смит отвори вратата на зверилника и му даде знак да я последва. Влязоха и отново около тях се разнесоха писъци и думкане.

Филсън седеше на бюрото си в дъното на помещението и нагласяше някакъв инструмент. Изправи се и се обърна към новодошлите. На Карсън му се стори, че забелязва весели искри в очите му. Гледачът на маймуните отвори вратата към манипулационната и посочи нагоре.

Зет–девет беше на най-горния ред, в клетка, обозначена с жълтия знак за опасни микроорганизми. Самата маймуна не се виждаше отдолу. Останалите пет шимпанзета в по-долните клетки изглеждаха напълно здрави.

— Какво е странното по-точно? — попита Карсън.

— Виж сам — отвърна Брандън-Смит.

Отново прокара бавно ръце по бедрата си. Неприятен жест. Напомняше на Карсън за действията на умствено изоставащ човек.

Към горния ред клетки бе прикачена метална стълба, изолирана с бяла гума. Карсън я премести неохотно до клетката на мъртвата маймуна. Филсън и Брандън-Смит го наблюдаваха отдолу. Той надникна в клетката. Шимпанзето лежеше безжизнено, сгърчено в последна агония. Целият му череп се беше пукнал по шевовете, на места се показваха парчета сиво вещество. Дъното на клетката бе мокро, вероятно от цереброспинална течност.

— Мозъкът му е експлодирал — обясни Брандън-Смит, без да я питат. — Тук явно си имаме работа с особено вирулентен щам, Карсън.

Карсън заслиза по стълбата. Брандън-Смит стоеше със скръстени ръце и го гледаше. През стъклото на защитния костюм се виждаше подигравателната й усмивка. Той спря на средата на стълбата. Нещо (не можеше да определи какво) не беше наред. Изведнъж си даде сметка, че вратата на една клетка от втория ред е открехната и три космати пръста стискат решетката и я бутат навън.

— Розалинд! — изкрещя той, натискайки отчаяно копчетата на комуникационната система. — Отдръпни