— Не — отвърна твърдо тя. — Това е достатъчно.
— Ще бъда откровен, капитане. Назначението, което ви предлагам, е съвсем необичайно. Имам малък списък на капитани, към които мога да се обърна, но мисля, че повечето от тях ще отхвърлят предложението.
— Докато аз, от своя страна, съм отчаяна — продължи мисълта му Бритън, взряна право напред; гласът й бе тих.
— Ако бяхте отчаяна, щяхте да поемете онзи панамски трамповак6 миналия ноември, или онзи либерийски товарен кораб с неговата въоръжена охрана и съмнителен товар. — Видя как очите й леко се присвиха. — Както виждате, капитан Бритън, аз анализирам същността на провала.
— И с какво точно се занимавате, мистър Глин?
— С инженерство. Нашите анализи показват, че хора, които веднъж са допуснали провал, в деветдесет на сто от случаите рядко грешат отново.
„А аз самият съм жив пример за истинността на тази теория.“
Глин не произнесе последното изречение, макар да бе на път да го стори. Позволи си погледът му да се отклони за миг към капитан Бритън. Какво го бе накарало почти да изостави сдържаността, която му бе тъй присъща, като дишането? Заслужаваше си да анализира това по-късно.
Погледът му отново се върна на пътя.
— Оценихме щателно цялата ви кариера. Някога сте били превъзходен капитан с алкохолни проблеми. Сега сте единствено превъзходен капитан. На чиято дискретност знам, че мога да разчитам.
Бритън прие това с леко кимане.
— Дискретност — повтори тя с леко язвителен тон.
— Ако приемете назначението, ще ви кажа повече. Но засега мога да ви разкрия само това. Воаяжът няма да е дълъг, може би най-много два месеца. Той трябва да бъде осъществен в условията на голяма секретност. Целта се намира в крайните южни ширини, район, който познавате добре. Финансовата страна е повече от удовлетворителна, можете да подберете екипажа си сама, стига хората ви да преминат нашата проверка за миналото им. Всички офицери и моряци ще получат три пъти по-високо заплащане от обичайното.
Бритън се намръщи.
— Щом знаете, че съм отхвърлила предложението на либерийците, тогава би трябвало да знаете, че не пренасям наркотици, оръжия и не се занимавам с контрабанда. Няма да наруша закона, мистър Глин.
— Задачата е напълно законна, но е достатъчно уникална, за да изисква много самоотвержен екип. А има и още нещо. Ако мисията успее — би трябвало да река
Последната му забележка имаше онзи ефект, на който Глин се бе надявал. Бритън го погледна изненадано, след това хвърли през рамо поглед към бързо смаляващата се къщичка — вече на мили разстояние зад тях. След това отново се извърна към Глин.
— Четях У. Х. Одън — рече тя. — Във влака, на път за насам, попаднах на поема, наречена „Атлантида.“ Последната строфа започваше приблизително така:
Усмихна се. И ако Глин обръщаше внимание на подобни неща, той щеше да каже, че усмивката й бе определено красива.
10.
Порт Елизабет
17 юни, 10:00
Палмър Лойд спря пред огромната метална сграда с врата без прозорче. Зад гърба му, където шофьорът се бе облегнал на лимузината и четеше някакъв таблоид, се чуваше грохотът на магистралата на Ню Джърси, който отекваше над пресушените блата и старите складове. Пред него, отвъд доковете на улица „Марш“ на лятната жега блестеше пристанището Елизабет. Огромните танкери и газовози, привързани към кейовете, приличаха на доритата, сгушени едно до друго на рибарския пирс. Някакъв кран кимаше майчински над контейнеровоз. Отвъд пристанището чифт тласкачи буташе баржа, натоварена с приличащи на детски кубчета автомобили. А още по-нататък, надничайки над тъмния гръб на Байон, на фона на небето се виждаха очертанията на Манхатън — блестящи на слънцето като скъпоценна огърлица.
Лойд изпита носталгично чувство. Не бе идвал тук от години. Спомни си как бе израсъл в града на металурзите Рейуей, близо до пристанището. В бедняшкото си детство бе прекарал много дни в кръстосване на доковете, корабостроителниците и заводите. Вдиша въздуха на индустриалния център и познатият остър мирис на изкуствени рози се смеси с миризмата на солените блата, катрана и сярата. Още обичаше атмосферата на това място, складовете, от които се носеше пара и пушек, лъскавите рафинерии, гъсталака от електрически жици. Оголеният индустриален мускул притежаваше красотата на картина на Шийлър. Тъкмо места като Елизабет, помисли си той, с комбинацията от търговия и промишленост, даваха на жителите от предградията самочувствието да се присмиват на грозотата им от собствените си комфортни гнезденца. Странно колко много му липсваха онези изгубени дни от детството, нищо, че всичките му мечти се бяха сбъднали.
А още по-необичайно беше, че най-голямото му начинание трябваше да започне оттук, където бяха корените му. Още като момче той обичаше да колекционира. Тъй като не разполагаше с пари, трябваше да съставя колекциите си по естествена история като намираше сам екземплярите. Изравяше остриета от стрели от ерозиралите брегове, мидени черупки — от мръсния бряг, камъчета и минерали — от изоставени мини; копаеше вкаменелости от Юрския период в близкия Хакънсак и ловеше десетки и десетки пеперуди край същите тези блата. Събираше жаби, гущери, змии и всякакви други живи твари, които запазваше в стъкленици с джин, отмъкнат от баща му. До петнайсетия си рожден ден бе събрал внушителна колекция — но тогава къщата им изгоря до основи и всичките му съкровища изчезнаха ведно с нея. Това бе най- болезнената загуба в живота му. След нея не събра повече нито един екземпляр. Постъпи в колеж, после навлезе в бизнеса и започна да трупа успех подир успех. А един ден му хрумна, че вече е в състояние да си позволи да купи най-доброто, което светът можеше да предложи. Възможно бе по своеобразен начин да компенсира онази ранна загуба. И онова, което започна като хоби, се превърна в страст — така се роди идеята за Музея на Лойд. И ето го сега тук, отново край доковете на Джърси, готов да отплава и да придобие най-голямото съкровище всред всички останали.
Пое дълбоко дъх и стисна дръжката на вратата, обзет от тръпката на очакването. Тънката папка на Глин се бе оказала шедьовър — струваше си милиона, който бе платил за нея. Планът, който разкриваше, бе блестящ. Беше помислено за всяко непредвидено обстоятелство, за всяка евентуална трудност. Преди още да свърши с четенето шокът и ядът от цената бяха заменени от ентусиазъм. И сега, след десет дни на нетърпеливо очакване, щеше да види как приключва първият етап на плана. „Най-тежкият предмет преместван досега от човечеството.“ Натисна дръжката и влезе.
Фасадата на сградата, колкото и голяма да беше, само загатваше за огромното пространство вътре. Когато човек видеше такъв обем без междинни етажи и стени, напълно отворен до самия висок таван, временно изгубваше способността си да преценява разстояния, но сградата изглеждаше дълга поне четвърт миля. В прашния въздух висеше мрежа от мостчета, досущ като метална паяжина. Какофония от звуци се носеха в пространството към него: тракането на нитачките, дрънченето на стомана, съскането на заварките.
