лежаха на масичката: „Сайънтифик Американ“, „Ню Йоркър“ и „Ню Рипаблик“. Макфарлън взе едно, разлисти го разсеяно и го остави. Защо се бе появил Лойд толкова неочаквано? Да не би нещо да се бе объркало?
— Сам! — дочу той.
Вдигна глава и видя грамадния мъж, застанал в рамката на вратата — почти я изпълваше с масата си, излъчваше сила, добро настроение и безкрайна самоувереност.
Макфарлън се изправи. Лойд тръгна към него, сияещ, с разтворени ръце.
— Сам, радвам се да те видя отново.
Стисна раменете на Макфарлън с яките си длани и го огледа, без да пуска хватката си.
— Не мога да ти опиша колко се вълнувам, че съм тук. Ела.
Макфарлън последва широкия, красиво обгърнат от костюма „Валентино“ гръб. Вътрешният кабинет на Лойд бе скромно обзаведен: редица прозорци, през които нахлуваше студената светлина на антарктическия район, две обикновени кресла, писалище с телефон, компютър лаптоп и две винени чаши до току-що отворена бутилка „Шато Марго“.
Лойд посочи виното.
— Би ли пийнал чаша? — попита.
Макфарлън се усмихна и кимна.
Лойд наля рубинената течност в чашата му, наля и на себе си. Отпусна едрото си тяло в едното кресло и вдигна чаша.
— Наздраве.
Чукнаха се и Макфарлън сръбна от изисканото вино. Не беше кой знае какъв познавач, но дори най- закърнялото небце би могло да оцени този вкус.
— Ненавиждам навика на Глин да ме държи на тъмно — рече Лойд. — Защо никой не ми каза, че това ще бъде „сух“ кораб, Сам? Или за онази история на Бритън? Не мога да разбера мисленето на Глин по този въпрос. Би могъл да ме информира още в Елизабет. Слава Богу, че няма никакви проблеми.
— Тя е отличен капитан — рече Макфарлън. — Управлява кораба много умело. Познава го до последния болт. А екипажът я уважава невероятно. Но и не допуска празни приказки от никого.
Лойд слушаше намръщен.
— Това е добре.
Телефонът звънна. Лойд вдигна слушалката.
— Да? — рече нетърпеливо. — Сега имам среща.
Последва пауза, по време на която Лойд изслушваше отсрещната страна. Макфарлън го наблюдаваше и си мислеше върху казаното за Глин. Тайнствеността бе характерен негов навик — или може би инстинкт.
— Аз ще се обадя на сенатора по-късно — рече Лойд след малко. — И не ме свързвай с никого повече.
Отиде до прозореца и застана там с ръце на гърба. Макар бурята да бе преминала кулминацията си, панорамните прозорци си оставаха набраздени от лапавицата.
— Великолепно — въздъхна Лойд и в тона му прозвуча нотка на благоговение. — Като си помисля само, че след час ще бъдем до острова. Господи, Сам, ние сме почти там!
Извърна се от прозореца. Смръщеното изражение бе изчезнало, заменено от въодушевление.
— Взех решение. Ели също трябва да го чуе, но исках ти пръв да го узнаеш. — Замлъкна, въздъхна и продължи: — Аз ще забия знамето, Сам.
Макфарлън го погледна.
— Какво ще направиш?
— Този следобед ще отида с работния катер до Исла Десоласион.
— Сам?
Макфарлън усети как стомахът му се свива от някакво непознато усещане.
— Сам. И с онзи шантав дъртак Пъпъп, разбира се, който да ме заведе до метеорита.
— Но времето…
— Какво му е на времето, не би могло да бъде по-хубаво!
Лойд тръгна от прозорците и закрачи неспокойно между креслата.
— На малцина е съдено да преживеят такъв миг, Сам!
Макфарлън седна в креслото си, а странното му усещане се засилваше.
— Значи сам? — повтори той. — Не би искал да споделиш с никого откритието.
— Не, не бих искал. И защо да го правя, по дяволите? Пири е постъпил по същия начин при последната атака на полюса. Глин трябва да разбере. Може и да не му се понрави, но това е моята експедиция. И аз ще отида сам.
— Не — възрази тихо Макфарлън. — Няма да отидеш сам.
Лойд спря.
— Няма да ме оставиш тук.
Лойд се обърна изненадан и впи поглед в Макфарлън.
— Ти?
Макфарлън кимна, без да отмества поглед.
След миг Лойд се разсмя.
— Знаеш ли, Сам, вече не си човекът, когото срещнах за пръв път да се крие зад храсталака в пустинята Калахари. Никога не ми е хрумвало, че би държал на нещо подобно. — Широката му усмивка изведнъж се стопи. — Какво би сторил, ако откажа?
Макфарлън се изправи.
— Не знам. Навярно нещо безразсъдно и глупаво.
Тялото на Лойд сякаш започна да се издува.
— Ти да не би да ме заплашваш?
Макфарлън издържа на погледа му.
— Да. Мисля, че е точно така.
Лойд продължи да го гледа без да мигне.
— Виж ти, виж ти.
— Ти ме откри. Знаеше за какво съм мечтал през целия си живот. — Макфарлън наблюдаваше внимателно изражението на Лойд. Това бе мъж, който не бе свикнал да го предизвикват. — Бях там, опитвайки се да забравя за миналото. А ти пристигна и
Последва напрегнато мълчание, Макфарлън чуваше далечното потракване на клавиатури, телефонни позвънявания. А после чертите на Лойд изведнъж омекнаха. Той положи длан върху плешивата си глава и поглади лъскавото си теме. След това прокара пръсти по козята си брадичка.
— Ако те взема, тогава какво ще правим с Глин? Или с Амира? Или с Бритън? Всички ще поискат парче от тортата.
— Не. Ще бъдем само двамата. Аз съм си го заслужил, ти — също. Това е всичко. Ти притежаваш достатъчно власт, за да го осъществиш.
Лойд продължи да го гледа вторачено.
— Мисля, че този нов Сам Макфарлън ми харесва — рече най-сетне той. — Нито за миг не се поддадох на това цинично представление на заплаха. Но трябва да ти кажа нещо, Сам: най-добре ще е този твой интерес да бъде здравословен. Да се изразя ли по-прямо? Не искам да се повтори онази история от Торнарсук.
Макфарлън усети как го бодна гняв.
— Ще се престоря, че не съм чул това.
— Чу го. Да не си играем на прекалена скромност.
Макфарлън зачака.
Лойд спусна ръката си и се усмихна неодобрително.
— От години никой не ми се е противопоставял така. Това ми подейства освежително. Дявол те взел,
