Черен лед

Макфарлън го погледна неразбиращо. Но вместо да му обясни, приятелят му започна да се смее: отначало тихичко, но после все по-силно и по-силно. В свръхнапрегнатата атмосфера на опасност и тревога, смехът му бе неустоимо заразителен. И без сам да знае защо, Макфарлън също изпадна в конвулсиите на безгласния смях, стиснал безценните торби, докато същите онези коли, които ги преследваха, минаваха и минаваха над главите им.

Макфарлън се върна към действителността, клекнал на снега: около краката му се валяха замръзнали консервени кутии и парцали от дрехи. Беше го обзело странно усещане. Тази купчина боклук изглеждаше толкова трогателна. Това, тук, бе най-ужасното място, където човек да намери смъртта си. Ъгълчетата на очите го засърбяха.

— Е, къде е метеоритът? — чу той Лойд да пита.

— Кое? — отвърна Пъпъп.

— Дупката, човече, къде е дупката, която Масънкей е изкопал?

Пъпъп посочи неопределено към снежната вихрушка.

— Заведи ме там, по дяволите!

Макфарлън погледна първо Лойд, а после — Пъпъп, който вече бе поел в тръс напред. Надигна се и ги последва през гъстия снеговалеж.

След половин миля Пъпъп спря и посочи нещо. Макфарлън пристъпи няколко крачки напред към изровената падина. Стените й се бяха сринали навътре, на дъното й лежеше малка снежна пряспа. Кой знае защо си бе мислил, че изкопът ще е по-голям. Усети как Лойд го хваща за лакътя и го стиска толкова силно, чак болезнено, дори и през няколкото слоя вълна и пух.

— Само си помисли, Сам — прошепна Лойд. — Той е тук. Точно под краката ни. — С мъка откъсна очи от изкопа и погледна Макфарлън. — Адски би ми се искало да можем да го видим.

Макфарлън изведнъж осъзна, че би трябвало да усеща и нещо друго, освен дълбоката тъга и обгръщащата ги призрачна тишина.

Лойд смъкна раницата си, разкопча капака й и извади термос и три пластмасови чаши.

— Горещ шоколад?

— Разбира се.

Лойд се усмихна тъжно.

— Този проклет Ели! Трябваше да ни даде бутилка коняк. Е, нищо, това поне е топло.

Разви капачката на термоса и напълни трите чашки. Вдигна своята за тост, а Макфарлън и Пъпъп го последваха.

— За метеорита Десоласион!

Гласът на Лойд прозвуча слаб и приглушен в безшумния снеговалеж.

— За Масънкей — чу се Макфарлън да казва след кратко мълчание.

— Моля?

— За метеорита Масънкей!

— Сам, традицията не е такава. Метеоритите винаги се кръщават на мястото, където…

Чувството за празнота, което Макфарлън изпитваше, изведнъж изчезна.

— Майната й на традицията — рече той и свали чашката си. — Той го е намерил, а не ти. Или аз. Той е умрял за него.

Лойд отново го погледна. „Малко късничко е вече за нападение на тема етика“ — сякаш искаше да каже погледът му.

— Ще говорим за това по-късно — рече спокойно той. — А сега нека пием за него, както и ще да се нарича.

Чукнаха се с пластмасовите чаши и изпиха горещия шоколад на екс. Прелетя невидима чайка и отчаяният й писък потъна в снежната вихрушка. Макфарлън усети как топлината се разлива в стомаха му и неочакваният му гняв бързо се стопи. Светлината вече бе започнала да намалява, границте на техния малък свят бяха обрамчени с изсивяваща белота. Лойд взе чашките и ги прибра заедно с термоса в раницата си. Моментът съдържаше и известна неловкост; може би, помисли си Макфарлън, всички подобни скромни исторически мигове си приличат.

Но имаше и още една причина за усещането на неловкост. Още не бяха открили трупа. Макфарлън изпита боязън да вдигне очи от земята, да не би той да го открие; боеше се да се обърне към Пъпъп и да го попита къде беше.

Лойд изгледа още веднъж продължително изкопа пред нозете си, след което погледна часовника си.

— Хайде, Пъпъп да ни направи снимка.

Макфарлън покорно застана до Лойд, който подаде камерата на Пъпъп.

В мига, в който затворът щракна, Лойд се вдърви, а погледът му се фокусира наблизо.

— Погледни ей там — рече той и посочи зад рамото на Пъпъп, към сивокафява на цвят купчина на малка височинка, на около стотина метра от изкопа.

Отидоха до нея. Останките от скелета лежаха отчасти покрити от снега, пръснатите кости бяха натрошени, почти неузнаваеми, ако се изключат ухилените, изкривени челюсти. Наблизо имаше лопата без дръжка. Едното от ходилата бе още обуто в изгнил ботуш.

— Масънкей — прошепна Лойд.

Застаналият до него Макфарлън запази мълчание. Бяха преживели заедно толкова много. Бившият му приятел, бившият му шурей, превърнат сега в ледена купчина от натрошени кости на края на света. Как е починал? От студ? От неочакван инфаркт? Определено не е било от глад: до мулетата беше останала достатъчно храна. А каква бе причината костите му да са тъй натрошени и разхвърляни? От птиците? От някакви животни? Островът изглеждаше напълно безжизнен. А Пъпъп дори не си бе направил труда да го погребе.

Лойд се извъртя към водача им.

— Имаш ли представа какво го е убило?

Пъпъп само подсмръкна.

— Нека да отгатна. Ханукса.

— Щом вярваш на легендите, шефе — отвърна Пъпъп. — Както вече казах, аз не вярвам.

Лойд се взря изпитателно в Пъпъп. След това въздъхна и стисна рамото на Макфарлън.

— Съжалявам, Сам. За теб това сигурно е мъчително.

Постояха още миг в мълчание, клекнали около трогателните останки. След това Лойд се размърда.

— Време е да вървим — рече той. — Хауъл каза три часът и на мен никак не ми се иска да нощувам на тази скала.

— След малко — каза Сам, все още свел поглед надолу. — Първо трябва да го погребем.

Лойд се поколеба. Макфарлън се стегна, очаквайки възраженията му. Но едрият мъж кимна:

— Разбира се.

Докато Лойд събираше останките от костите на малка купчина, Макфарлън изрови камъни от дълбокия сняг и замръзналата земя с вкочанените си пръсти. Заедно оформиха пирамида върху останките. Пъпъп стоеше настрани и ги гледаше.

— Няма ли да помогнеш? — попита го Лойд.

— Аз — не. Както казах, аз съм християнин. И в Книгата пише: нека мъртвите погребват мъртъвците.

— Но не си чак такъв християнин, та да не пребъркаш джобовете му, нали?

Пъпъп скръсти ръце и върху лицето му се появи глуповата, гузна усмивка.

Макфарлън се зае отново за работа и след петнайсет минути свършиха. Стъкми груб кръст от две пръчки и го постави внимателно върху каменната купчина. След това отстъпи назад и изтупа ръкавиците си от снега.

— Кантикум градуум де профундис кламави ад те Домине — рече той шепнешком. — Почивай в мир, партньоре.

След това кимна на Лойд и поеха на изток, към бялата маса на глетчера. Небето притъмняваше и зад гърба им се оформяше поредният шквал.