Отидоха до основата на скалата. Изхвърлени от бурите ледени късове бяха пръснати по каменистия бряг. Въздухът бе изпълнен с острата миризма на мъх и на сол. Макфарлън присви очи и огледа черната базалтова скала. Пое дълбоко дъх и пое нагоре по тясната пукнатина. Изкачването бе по-трудно, отколкото изглеждаше на пръв поглед: оврагът бе хлъзгав от пресования сняг, а последните пет метра бяха опасно лазене по покритите с лед балвани. Чуваше как Лойд пъхти подире му. Но поддържаше добро темпо за човек на шейсет години и те скоро се изкатериха на върха на ската.
— Добре! — извика Пъпъп, поклони се и изръкопляска. — Много добре!
Макфарлън се наведе напред, положил длани върху коленете си. Студеният въздух изгаряше дробовете му, а тялото му бе мокро от пот под арктическото яке. Чу как седналия до него Лойд се опитва да възвърне нормалното си дишане. Не спомена нищо за камерата.
Като се изправи, Макфарлън видя, че стояха върху покрита с камъни равнина. На четвърт миля по- нататък бе дългият глетчер, който се простираше до самото сърце на острова. Облаците вече покриваха цялото небе и снеговалежът се засили.
Без да каже и дума, Пъпъп се обърна и пое с бърза крачка. Лойд и Макфарлън се запрепъваха да не изостанат; заизкачваха се по лекия наклон. С удивителна бързина снегът премина във виелица и превърна света им в бяло кълбо. Пъпъп едва се виждаше на около седем-осем метра пред тях — беше като подскачащ призрак. След като се изкачиха още малко, вятърът се усили и снегът зафуча хоризонтално, като блокира полезрението на Макфарлън. В този момент бе доволен, че Глин беше настоял да обуят тежки ботуши и арктически комбинезони и якета.
Прехвърлиха билото. Снегът сега бръснеше странично и Макфарлън успя да зърне долината пред тях. Намираха се на върха на хребет, надвиснал над глетчера. Оттук изглеждаше много по-голям: огромна синьобяла маса, почти непреодолим ледник. Спускаше се по средата на долината, обградена от ниски възвишения. Зад нея двойният вулканчен връх се издигаше като змийски зъби. Макфарлън забеляза, че към тях откъм долината се носи нов снежен шквал: непрогледна бяла стена, която поглъщаше всичко по пътя си.
— Внушителна гледка оттук, а? — рече Пъпъп.
Лойд кимна. Ръбовете на якето му бяха побелели от снега, а брадичката му блестеше с ледени висулки. Рече:
— Чудех се за този голям глетчер в средата. Има ли си име?
— О, да — рече Пъпъп и кимна няколко пъти, като тънкият му мустак се заклати в такт. — Наричат го „Повръщаното на Ханукса.“
— Колко колоритно. А онези два върха?
— Челюстите на Ханукса.
— Има логика — отбеляза Лойд. — А кой е Ханукса?
— Легенда на индианците яган — отвърна Пъпъп.
Но не каза нищо повече.
Макфарлън го изгледа остро. Спомни си, че Масънкей споменаваше в дневника си яганските легенди. Запита се дали тъкмо тази легенда не бе подмамила Масънкей да дойде тук.
— Винаги са ме интересували старите легенди — рече небрежно той. — Ще ни разкажеш ли тази?
Пъпъп сви рамене и отново закима радостно.
— Не вярвам на тези стари предразсъдъци — рече той. — Аз съм християнин.
И той отново се обърна и закрачи неочаквано, налагайки бързо темпо надолу по склона към глетчера. На Макфарлън му се наложи почти да се затича, за да го стигне. Чуваше как Лойд се мъчи подире му.
Глетчерът лежеше в дълбока гънка на земята, по краищата му се виждаха купчини натрошени балвани и камънак. Когато стигнаха до него, ги връхлетя снежният шквал. Макфарлън се приведе срещу вятъра.
— Хайде, хора! — изкрещя Пъпъп, да надвика бурята и замаха трескаво с ръка.
Тръгнаха успоредно на глетчера, който се извисяваше стръмно встрани от тях като хълбока на огромен звяр. От време на време Пъпъп спираше, за да се огледа по-внимателно.
— Тук — рече най-сетне и заби крак във вертикалната ледена стена, за да си направи стъпка, издигна се, после отново ритна, за да направи второ стъпало. Макфарлън предпазливо запълзя подире му, използвайки неговите следи, извърнал лице настрани от вятъра.
Стръмната стена на глетчера постепенно се поизправи, ала вихрушките, които се виеха около тях станаха по-свирепи.
— Кажи на Пъпъп да намали темпото! — извика Лойд зад гърба му.
Но тъкмо напротив, Пъпъп ускори крачка.
— Ханукса — неочаквано започна той със странния си, напевен акцент, — бил син на Йекаиж, бога на нощното небе. Йекаиж имал две деца: Ханукса и брат му близнак Харакса. Харакса бил любимецът на баща си. Радост за окото му, де. Колкото повече време минавало, толкова повече Ханукса ревнувал брат си. И искал да се сдобие с цялата му сила.
— Аха, старата история за Каин и Авел — отбеляза Лойд.
Снегът в средата на глетчера бе издухан до синкавия лед. Невероятно странно бе, помисли Макфарлън, да се тътриш към центъра на тази пустош, към този детски снежен глобус, към огромния загадъчен камък и към гроба на бившия си партньор — докато слушаш как този старик разказва легендата на Исла Десоласион.
— Яганите вярват, че кръвта е източник на живота и на силата — продължи Пъпъп. — И тъй, един ден Ханукса убил брат си. Прерязал гърлото на Харакса и изпил кръвта му, ето какво направил. Ала Йекаиж, баща му, разбрал това. Затворил Ханукса във вътрешността на острова, погребал го под повърхността. И понякога, ако човек приближи прекалено острова след като падне мракът, във ветровити нощи, когато прибоят е силен, може да види силните проблясъци и да чуе яростния вой на опитващия се да избяга Ханукса.
— А ще избяга ли някога? — попита Лойд.
— Не знам, шефе. Лоша работа, ако успее.
Глетчерът се заспуска надолу и те стигнаха до двуметров корниз. Един по един се спуснаха от него и стъпиха на по-твърда земя. Вятърът постепенно утихваше и снегът вече валеше по-кротко, големите снежинки се въртяха и пърхаха върху земята като бели сажди. Но въпреки това поради вятъра голата равнина си оставаше изметена почти до голо. На неколкостотин метра пред тях Макфарлън забеляза голям балван. Пъпъп се затича към него пред погледа му.
Лойд го последва, а Макфарлън закрачи доста по-бавно. Откъм подветрената страна на балвана лежеше сбръчкана животинска кожа. Близо до нея се виждаха пръснати кости и два черепа, около единия от тях още бе увит почти изгнил оглавник. Оръфана юзда бе завързана за камъка. Наоколо бяха пръснати консервени кутии, голямо парче брезент, пропито от влага походно дюшече и два строшени самара. Под брезента имаше нещо. Макфарлън усети как изведнъж го обля ледена вълна.
— Боже мой — рече Лойд. — Това трябва да са били мулетата на партньора ти. Те са умрели от глад тук, вързани за тази скала.
Той понечи да направи крачка напред, но Макфарлън вдигна облечената си с ръкавица ръка и го спря. След това бавно приближи сам до балвана. Наведе се и предпазливо хвана за ръба замръзналия брезент. Раздруса го, за да го изчисти от снега, след това го отметна настрани. Но под него не се оказа трупът на Масънкей, а купчина изгнили вещи. Забеляза стари кутии с овесени ядки и консерви сардина. Консервите се бяха пръснали и бяха избълвали парчета риба върху замръзналата повърхност. „Нестор много обичаше сардини“, помисли си той, пронизан от остра болка.
И старият спомен го връхлетя изведнъж. Беше преди пет години, на няколко хиляди мили северно от тук. Той и Нестор бяха залегнали в дълбоката канавка до един черен път, а раниците им бяха натъпкани с атакамските тектити. На по-малко от метър от тях с бучене преминаваха бронирани военни коли и обсипваха канавката с камъчета. Но въпреки това те бяха замаяни от успеха, потупваха се по гърбовете и се кикотеха. Умираха от глад, но не смееха да запалят огън от страх да не ги открият. Масънкей бръкна в раницата си и извади консерва сардини, предложи и на Макфарлън.
— Да не ме майтапиш? — прошепна Макфарлън. — Това нещо вони дори по-лошо, отколкото е на вкус.
— Ето защо ги харесвам — отвърна също шепнейки Масънкей. —
