— Нестор за теб ли работеше?
— Не. Но дейността му наскоро привлече вниманието ми и бих желал да довърша започнатото от него.
— Виж какво — каза Макфарлън и мушна пистолета в пояса си. — Това не ме интересува. Нестор Масънкей и аз се разделихме преди много време. Но убеден съм, че всичко това ти е известно.
— Хайде да поговорим за това на чаша пунш? — И без да изчака отговор той се настани край огъня — като бял човек, седна направо в праха — разви капачката на термоса и наля чаша с димящото питие. Предложи я на Макфарлън, който поклати нетърпеливо глава.
— Значи обичаш да търсиш метеорити? — попита Лойд.
— Има си и добрите страни.
— И наистина смяташ, че ще откриеш Окаванго?
— Да. Поне така смятах, докато не се появи ти от небето. — Макфарлън клекна до него. — Бих се радвал да си побъбря с теб. Но с всяка минута, която прекарваш тук с този бръмчащ вертолет, бушмените се отдалечават все повече и повече. Затова ще го кажа отново: не се интересувам от предложение за работа. Не и в твоя музей, не и в
— И колко ще е това? — попита Лойд и сръбна от чашата.
— Четвърт милион. Най-малко.
Лойд кимна.
— При положение, че го намериш. А като извадим от сумата онова, което дължиш на маса народ след провала с Торнарсук, предполагам най-много да излезеш на нулата.
Макфарлън се засмя дрезгаво.
— Всеки има право на една грешка. Ще спечеля достатъчно, за да мога да започна търсенето на следващия камък. Съществуват доста метеорити. А и във всеки случай това търсене е далеч по-печелившо от заплатата на музеен уредник.
— Не става дума за уредничество.
— Тогава за какво говорим?
— Сигурен съм, че би могъл да отгатнеш доста точно. Не мога да се впускам в подробности, докато не се уверя, че си се качил на борда. — Отпи от пунша си. — Направи го заради стария си партньор.
— Старият ми бивш партньор.
Лойд въздъхна.
— Прав си. Знам всичко за теб и за Масънкей. Вината за това, че изгуби метеорита Торнарсук по такъв начин не е изцяло твоя. Ако трябва да бъде обвиняван някой, то това са бюрократите от Нюйоркския музей за естествена история.
— Защо не се откажеш? Това не ме интересува.
— Нека ти кажа нещичко за заплащането. Като премия при подписването на договора ще платя онзи четвърт милион, който дължиш, и така ще те освободя от увисналите на врата ти кредитори. Ако проектът успее, ще получиш още четвърт милион. Ако не успее, поне ще започнеш отново без дългове. И в двата случая можеш да започнеш работа в моя музей като директор на отдела за планетарни науки — ако желаеш. Ще ти обзаведа великолепна лаборатория. Ще имаш секретарка, помощници в лабораторията, шестцифрена годишна заплата — и всичко останало.
Макфарлън отново се разсмя.
— Красота. И тъй, колко време ще продължи този проект?
— Шест месеца. Най-много.
Смехът на Макфарлън секна.
— Половин милион долара за шест месеца работа?
—
— Къде е уловката?
— Няма уловка.
— И защо точно аз?
— Защото си познавал Масънкей: дяволиите му, начина му на работа, мисленето му. Около онова, което е правел, витае голяма загадка и ти си човекът, който може да я разнищи. А освен това си един от най- добрите търсачи на метеорити в света. Притежаваш интуиция за тях. Някои твърдят, че си в състояние да ги
— Не съм единственият.
Похвалата подразни Макфарлън: имаше привкуса на манипулиране.
В отговор Лойд протегна ръка с щръкнало напред кокалче на безименния му пръст. Когато се обърна към Макфарлън, на пръстена му просветна благородният метал.
— Съжалявам — отвърна Макфарлън. — Но целувам само пръстена на папата.
Лойд се разсмя.
— Погледни камъка — рече той.
Като се вгледа по-внимателно, Макфарлън забеляза, че пръстенът на Лойд се състоеше от скъпоценен камък с млечен цвят, вграден в тежко платинено легло. Разпозна го веднага.
— Хубав камък. Но би могъл да го купиш и на някоя разпродажба.
— Не ще и дума. В крайна сметка ти и Масънкей бяхте хората, които измъкнаха онези атакамски тектити от Чили.
— Точно така. И в резултат все още съм в списъка на най-търсените престъпници в онези части на света.
— Ще ти предложим съответната защита.
— Значи става дума за Чили, така ли? Е, добре познавам как изглеждат затворите им отвътре. Съжалявам.
Лойд не отговори веднага. Вдигна една пръчка, събра разпръснатите въглени и след това хвърли пръчката върху тях. Огънят изпука и разсея мрака. Върху всеки друг тази шапка „Тили“ би изглеждала малко глуповато, ала Лойд успяваше някакси да я носи без да става смешен.
— Ако знаеше какво планираме, д-р Макфарлън, щеше да се съгласиш да се заемеш и безплатно. Предлагам ти научната премия на века.
Макфарлън се изсмя и поклати глава.
— Аз приключих с науката. Времето, прекарано в прашните лаборатории и с музейните бюрократи, ми стига за цял живот.
Лойд въздъхна и се изправи.
— Е, изглежда съм си изгубил времето. Предполагам, че ще трябва да се обърнем към втория човек в списъка ни.
Макфарлън наостри уши.
— И кой ще е той?
— Хюго Брайтлинг с радост ще се заеме с това.
— Брайтлинг ли? Той не би намерил метеорит, дори ако го халоса по задника.
— Той откри метеорита Туле — отвърна Лойд и изтупа праха от бермудите си. Изгледа косо Макфарлън и додаде: — Който е по-голям от всички, намерени от теб.
— Но това е
— Истината е, че за този проект ще се нуждая от късмет.
Лойд завинти капачката на термоса и го хвърли в праха в краката на Макфарлън.
— Ето, направи си празненство. А аз трябва да вървя.
Той закрачи към вертолета. Докато Макфарлън гледаше подире му, двигателят изрева и витлата се завъртяха по-бързо, заплющяха във въздуха и вдигнаха причудливи вихрушки прах, които се въртяха безразборно из цялата околност. Изведнъж му хрумна, че ако вертолетът отлети, той може би никога няма да узнае как бе загинал Масънкей, нито пък с какво се бе занимавал. Заинтригуван бе, въпреки усилията си да се сдържа. Огледа се набързо: видя разпръснатите очукани металотърсачи; жалкият малък лагер; ландшафтът отвъд — безрадостен, изгорен от слънцето.
