Лойд се спря пред входния люк на вертолета.
— Направи го тогава един милион — извика Макфарлън към широкия гръб на мъжа.
Внимателно, сякаш да не събори шапката си, Лойд наведе глава и започна да се качва във вертолета.
— Последно — седемстотин и петдесет хиляди!
Последва нова пауза. След това Палмър Лойд бавно се обърна и лицето му разцъфна в широка усмивка.
5.
Долината на река Хъдсън
3 юни, 10:45
Палмър Лойд обичаше множество редки и ценни неща, но едно от най-любимите му беше картината на Томас Коул „Слънчева утрин край река Хъдсън“. Като студент-стипендиант в Бостън, той често ходеше в Музея за изящни изкуства, прекосяваше галериите със сведен поглед, за да не се притъпи зрението му преди да е застанал пред разкошната картина.
Лойд обичаше да притежава нещата, които харесва, ала картината на Томас Коул не можеше да бъде придобита на никаква цена. Вместо нея купи следващата по красота гледка. И в онази слънчева утрин той седеше в офиса си в горната долина на Хъдсън и гледаше през прозореца, който рамкираше точно изобразената в произведението на Коул картина. Много красива тънка ивица светлина очертаваше далечния хоризонт; полята, прозиращи през вдигащата се мъгла, бяха изящно свежи и зелени. Планинският скат на предния план блещукаше, очертан от изгряващото слънце. Малко неща се бяха изменили в долината Клоув, откакто Коул бе нарисувал пейзажа си през 1827-а година и Лойд, посредством покупката на големи терени земя, се бе погрижил нищо повече да не се променя.
Той се завъртя със стола и се взря над писалището си от кленово дърво през прозореца, който гледаше в противоположна посока. Там склонът на хълма се спускаше надолу в блестяща мозайка от стомана и стъкло. Сплел ръце зад врата си, Лойд огледа със задоволство мястото, което кипеше от разнообразна дейност. Екипи от работници се тълпяха и изпълваха със съдържание визията му —
— Чудо, плод на уникален план — прошепна той под мустак.
В средата на цялото това оживление трептеше масивен, зелен на утринното слънце купол: уголемен модел на лондонския Кристъл палас — първата конструкция в света, изпълнена изцяло от стъкло. При завършването й през 1851-а година, дворецът е бил най-красивата сграда, проектирана дотогава, ала по време на Втората световна война била унищожена, защото блестящите й повърхности служели за ориентир на нацистките бомбардировачи.
Отвъд извисилия се купол Лойд можеше да види как монтират първите блокове на пирамидата на Хефрет II — малка пирамида от Старото царство. Усмихна се малко тъжно при спомена за първото си пътуване до Египет и за византийските си номера при взаимоотношенията му с правителствените чиновници: врявата, характерна за Кийстоунските полицаи, вдигната за куфарчето, пълно със злато, което никой не можеше да вдигне, както и всички останали подробности на отегчителната мелодрама. Тази пирамида му струва повече, отколкото би желал да похарчи: е, нямаше много общо с Хеопсовата, но въпреки това бе доста впечатляваща.
Мислите за пирамидата му напомниха какъв вой предизвика покупката му в археологичния свят, затова хвърли поглед към вестникарските статии и кориците на списанията, поставени в рамки на близката стена. „Къде изчезнаха всичките тези произведения на изкуството?“ — питаше една от статиите, придружена от гротескова карикатура на Лойд, изографисан с шавливи очички и нахлупена шапка, скрил миниатюрна пирамида под тъмното си наметало. Погледна другите заглавия: „Хитлер на колекционерството“ гласеше едно; а до него бяха всички останали, които заклеймяваха последната му покупка: „Оспорваните кости: палеонтолозите са възмутени от продажбата“. И корицата на „Нюзуик“: „Какво бихте направили с трийсет милиарда? Отговор: купувате света.“ Цялата стена бе покрита с такива изрезки, пискливи изрази на отрицателите, на самозваните пазители на културния морал. Лойд намираше всичко това за безкраен източник на забавление.
От плоското пултче, вградено в писалището му, се чу приятен камбанен звук, последван от гласа на секретаря му:
— Мистър Глин е дошъл за среща с вас, сър.
— Поканете го.
Лойд не си направи труда да прикрие възбудата в тона си. Не се познаваше с Ели Глин, а и се оказа учудващо трудно да го накара да му се яви лично.
Взря се внимателно в мъжа, който влезе в кабинета му без куфарче в ръка, с безизразно, загоряло от слънцето лице. В продължение на дългата си и плодотворна кариера в бизнеса Лойд бе разбрал, че първоначалното впечатление, ако бъде внимателно преценено, бе изключително разкриващо. Погледът му попи късо подстриганата кестенява коса, квадратната челюст, тънките устни. Преди всичко този мъж изглеждаше неразгадаем като Сфинкса. У него нямаше нищо забележително, нищо, което да издава същността му. Дори сивите му очи бяха като забулени, предпазливи, неподвижни. Всичко у него изгледаше обикновено: обичаен ръст, обичайно телосложение, приятен външен вид, без да е хубавец, добре облечен, но не и конте. Единственото необичайно нещо у него, помисли си Лойд, бе как се движеше. Обувките му не издаваха никакъв шум, дрехите му не шумоляха, крайниците му се движеха леко и лесно в пространството. Плъзгаше се в стаята като елен през гора.
И, разбира се, в справката за него нямаше нищо необикновено.
— Мистър Глин — каза Лойд, пристъпи към него и се ръкува. — Благодаря ви, че дойдохте.
Глин кимна мълчаливо, раздруса подадената му ръка нито прекалено дълго, нито прекалено късо, стисна я нито прекалено отпуснато, нито в трошащия кости мачо-стил. Лойд се почувства леко обезпокоен: изпитваше затруднение да си състави онова безценно първо впечатление. Разтвори широко ръка към прозореца, в който се виждаха разпръснатите, наполовина довършени строежи.
— Е, какво мислите за моя музей?
— Голям е — отвърна Глин без да се усмихне.
Лойд се разсмя.
— Това е „Гети“1 на музеите за естествена история. Или скоро ще стане — с трикратно по-голямо дарение.
— Интересно е, че сте решили да го разположите тук, на сто мили от града.
— Малко високомерно, не намирате ли? Всъщност правя услуга на Нюйоркския музей за естествена история. Ако бяхме построили това нещо там, щяхме да ги изритаме от бизнеса до един месец. Но тъй като разполагаме с най-голямото и с най-доброто от всичко, те и без друго ще се ограничат да приемат единствено пристигнали на екскурзия ученически групи. — Лойд пак се изсмя. — Хайде, Сам Макфарлън ни очаква. Пътьом ще ви покажа всичко.
— Сам Макфарлън ли?
— Той е моят експерт по метеоритите. Е, бих рекъл, че засега е наполовина мой, но работя по въпроса. Все още е твърде рано.
Лойд хвана Глин под лакътя — материята на добре скроения, но безличен костюм бе по-добра, отколкото бе очаквал — и го поведе обратно към входа на кабинета си, после — надолу по извита кръгла рампа от гранит и полиран мрамор, по дълъг и широк коридор към копието на Кристъл палас. Тук шумът бе далеч по-голям, екотът на стъпките им се прекъсваше от викове, от постоянния ритъм на пневматичните чукове и неравномерния вой на дрелките.
С почти неприкрит ентусиазъм Лойд посочи едно от местата, покрай които минаваха.
— Това там е Диамантената зала — рече той и махна с ръка към голямо подземно пространство, обвито във виолетов ореол. — Открихме, че на хълма са били правени стари разкопки, тъй че прокарахме тунели навътре, за да изложим експонатите в напълно естествена среда. Това е единствената зала, посветена изключително на диамантите. Ала след като се сдобихме с трите най-големи екземпляра в света, това ни се стори подходящо. Сигурно сте чули как отмъкнахме „Синия мандарин“ от „Де Беерс“2 току под носа на японците?
Той се засмя злобно, като си спомни за това.
