— Има древна яганска легенда и колкото повече остарявам, толкова повече си мисля, че се отнася за мен.
— Каква е тя.
— Когато дойде времето последния яган да умре, Ханукса ще го прибере при себе си в земята. От неговите кости ще се появи ново племе.
Глин пусна ръката на Пъпъп.
— А как точно Ханукса ще прибере последния яган?
Пъпъп поклати глава.
— Това е един шибан предразсъдък, нъл’тъй? Не си спомням подробностите.
Глин не го притисна. Това бяха думи на стария Пъпъп. Осъзна, че нямаше начин да разбере дали бе успял да се доближи до него.
— Джон, нуждая се от твоята помощ за команданте Емилияно Валенар. Присъствието му тук е заплаха за нашата задача. Какво можеш да ми кажеш за него?
Пъпъп изтърси още една цигара от пакетчето.
— Команданте Емилияно дойде тук, на юг, преди двайсет и пет години. След преврата на Пиночет.
— Защо?
— Баща му паднал от някакъв вертолет, докато го разпитвали. Бил човек на Алиенде. Както и синът му. Пратили го да служи тук, за да е по-далеч.
Глин кимна. Това обясняваше много неща. Не само изпадането му в немилост в чилийския флот, но и омразата му към американците, а навярно и самопрезрението му като чилиец.
— Защо още командва разрушител?
— Той знае определени неща за някои хора, нали така? Добър офицер е. А пък команданте Емилияно е и много упорит. И много предпазлив.
— Разбирам — отвърна Глин, като отбеляза проницателността на интуитивните оценки на Пъпъп. — Има ли нещо друго за този мъж, което трябва да знам? Женен ли е?
Пъпъп облиза крайчеца на новата си цигара и я мушна между устните си.
— Команданте е двоен убиец.
Глин потисна изненадата си, като сам запали цигара.
— Той доведе жена си в Пуерто Уилямс. Това не е хубаво място за жени. Нямат какво да правят — няма танци, няма фиести. По време на Фолклендската война команданте бе пратен на дълъг поход в Естрехо де Магеланес, за да приковава аржентинския флот в полза на британците. Когато се върна, откри, че жена му си е завъдила любовник. — Пъпъп дръпна силно от цигарата. — Команданте постъпи хитро. Изчака докато можеше да ги улови заедно — на място. Преряза й гърлото. А доколкото чух, направил нещо още по-лошо с мъжа. Той издъхнал по пътя към болницата в Пунта Аренас.
— И защо не са го вкарали в затвора?
— Тук, на юг, не можеш просто да кажеш на съперника си да се разкара. Чилийците имат старомодно чувство за чест, нали? — Пъпъп говореше много ясно, много делово. — Ако ги бе убил извън спалнята, щеше да е по-различно. Но… — Той сви рамене. — Всички разбираха защо един мъж, който е видял жена си
— Защо?
— Защото е човек, който може да направи всичко.
Глин се замисли, взрян в разрушителя отвъд протока. Стоеше си там, неподвижен, тъмен.
— Искам да те попитам още нещо — рече той, без да откъсва очи от бойния кораб. — Онзи търговец в Пунта Аренас, на когото си продал екипировката на изследователя. Той дали ще си спомни за теб? Дали ще е в състояние да те идентифицира, ако го попитат?
Пъпъп се замисли за минута.
— Не мога да кажа — отвърна след дългото си мълчание. — Беше голям магазин. Но пък в Пунта Аренас няма чак толкова много индианци-ягани. А и доста разгорещено се пазарихме.
— Разбирам — рече Глин. — Благодаря ти, Джон. Много ми помогна.
— Няма за какво, шефе — отвърна Пъпъп.
Пак изгледа косо Глин, очите му блещукаха хитро и весело.
Глин мислеше трескаво. Понякога бе най-добре веднага да си признаеш лъжата. Ако го сториш добре, това може да породи някакъв извратен вид доверие.
— Боя се, че не бях докрай честен с теб — каза той. — Знам много за капитан Фицрой. Но той всъщност не ми е прародител.
Пъпъп се изхили неприятно.
— Разбира се, че не е бил. Не повече, отколкото Фуегия Баскет ми е била прабаба.
Остър порив на вятъра раздърпа яката на Глин. Той погледна Пъпъп.
— Откъде тогава ти е пръстенът?
— Толкова много от нас, яганците, измряха, че последният наследи всичко. Ето откъде получих бонето и пръстена, а и почти всичко останало.
Пъпъп продължи да гледа смаян Глин.
— И какво стана с „всичко останало“?
— Продадох повечето. Парите изпих.
Слисан отново от прямотата на отговора, Глин осъзна, че дори не бе почнал да разбира ягана.
— Когато всичко това свърши — каза старикът, — ще трябва да ме вземеш с теб там, където отиваш. Не мога повече да се върна у дома.
— Защо?
Но още преди да бе задал въпросът, Глин разбра, че вече знаеше отговора.
37.
„Ролвааг“
23:20
Макфарлън крачеше по постлания със син мокет коридор на палубата под мостика. Беше уморен до смърт, ала не можеше да заспи. Твърде много се бе случило за един ден: дългата поредица от странни открития, смъртта на Рошфор и Евънс, новата поява на разрушителя. След като се отказа да спи, той заброди из палубите на „Ролвааг“ като неуморен призрак.
Спря пред една кабина. Краката му без да ще го бяха довели пред вратата на Амира. Осъзна с известна изненада, че търсеше компанията й. Циничният й смях бе може би онази ободрителна опора, от която се нуждаеше. Времето, прекарано с нея, щеше да бъде за щастие освободено от празни приказки или изтощителни обяснения. Питаше се дали би приела да изпият по чаша кафе в офицерския салон, или да изиграят партия билярд.
Почука на вратата.
— Рейчъл?
Отговор не последва. Не бе възможно да бе заспала — Амира твърдеше, че никога през последните три години не била лягала преди три сутринта.
Почука отново. Открехнатата врата лесно се отвори под натиска на кокалчетата му.
— Рейчъл? Аз съм, Сам.
Влезе, любопитен пряко себе си; никога не бе влизал в кабината на Амира. Вместо да е в безпорядък с разхвърляни чаршафи, пепел от пура и разпилени дрехи, помещението изглеждаше придирчиво чисто. Диванът и столовете бяха грижливо нагласени, лавиците с научни справочници — внимателно подредени. В един миг се почуди дали тя изобщо живееше тук, докато не видя шлюпките от начупените фъстъци, които лежаха в полукръг под компютърната масичка.
Усмихна се благо и пристъпи към нея. Погледът му се спря върху екрана и бе привлечен от собственото му име, което бе изписано върху него.
Двете страници на документа се намираха в близкия принтер. Той взе горната страница и зачете.
ЕИР
Поверително
