— И какво мозъците им? — подсказа му ангелът.
— Големи мозъци. Там е работата, Колкото. Колкото. Колкото грамадански мозъци, да им се не видят и мозъците. Пък после и китовете. Мозък до мозъка, от мене да го знаеш. Т’ва, морето, направо бъка от мозъци.
— Кракен — додаде Азирафел, мрачно втренчен в чашата си.
Кроули му хвърли продължителния, съсредоточен поглед на човек, на чийто мисловен влак току-що са му запречили пътя с греда.
— Ъ?
— Такава една огромнейша гадина — поясни Азирафел. — Спи под ехтящите незнайни дълбини. Под цели камари огромни и неизброими полипол… полипо… абе, проклети грамадански водорасли, нали разбираш. Предполага се, че ще изплува на повърхността в самия край, щом морето кипне.
— Тъй ли?
— Факт.
— И к’во — облегна се назад Кроули. — Значи цялото море ври и кипи, делфините, горките, стават на чорба с морски водорасли и на никой не му дреме. Същото е и с горилите. Оп-па, ще си рекат те, небето цялото почервеня, звездите падат и се разбиват в земята — к’во ли слагат напоследък в бананите? А после…
— Те си правят гнезда — горилите, — знаеш ли? — обади се ангелът, посегна да си налее още едно и на третия опит успя да уцели чашата.
— Тцъ.
— Истина ти казвам, Бога ми. Гледал съм го на филм. Гнезда.
— Т’ва са птиците бе — поправи го Кроули.
— Гнезда — настоя Азирафел.
Кроули реши да не спори по темата.
— И к’во — поде той. — Значи всичките създания, голи и мацки. Малки, искам да кажа. Големи и малки. Сума ти от тях имат мозъци. И после — драннн!
— Но ти си част от това — рече Азирафел. — Ти изкушаваш хората. И си те бива. Кроули тресна чаша о масата.
— Това е друго. Не е задължително те да се съгласяват. Онова там, неизразимо великото, нали така? Това вашите го измислиха. Трябвало постоянно да изпитваш хората. Но без да ги унищожаваш.
— Добре де, добре де. И на мене не ми харесва повече, отколкото на тебе, но нали ти казах. Не мога да не се почти… подши… да не правя онова, което ми казват. Ангел съм, тъй де.
— В Рая няма кина — рече Кроули. — И филмите са много малко.
— Не се опитвай да изкушаваш мен — пророни окаяно Азирафел. — Знам те тебе, змия със змия такава.
— Само си помисли — продължи безмилостно Кроули. — Знаеш ли ти к’во е вечността? К’во е вечността, знаеш ли? Искам да кажа, ти вечността знаеш ли к’во е? Значи на края на вселената има една голяма планина, разбираш ли, цял километър и половина висока, и на всеки хиляда години едно птиче долита…
— Какво птиче? — попита подозрително Азирафел.
— Ми т’ва птиче, дето ти казвам. И на всеки хиляда години то…
— Все едно и също птиче през хиляда години?
Кроули се поколеба.
— Ами да — рече той.
— Ега ти дъртото птиче.
— Добре де. Та на всеки хиляда години това птиче долита…
— Докретва…
— … долита чак до тая планина и си точи човката…
— Я задръж. Т’ва не може да го бъде. Оттука до края на вселената има сума ти… — ангелът направи широк, макар и лъкатушен замах, — сума ти нищо и никакво, момчето ми.
— Но все пак то си долита там — настоя Кроули.
— Как?
— Няма значение!
— С космически кораб например — предложи ангелът.
Кроули поомекна.
— Ми хубаво — рече той, — щом така ти харесва. Та както и да е, т’ва птиче…
— Само че нали си говорим за края на вселената — продължи Азирафел, — значи трябва да е от ония космически кораби, дето, като стигнеш края, излизат твойте потомци. Значи трябва да кажеш на потомците си: „Вижте к’во, като стигнете до планината, трябва да…“ — той се поколеба. — К’во трябва да правят?
— Да си остри човката на планината — рече Кроули, — а като полети обратно…
— … с космическия кораб…
— … след хиляда години се връща и пак прави същото — побърза да каже Кроули.
Последва миг пиянско мълчание.
— Бе толкоз много усилия зарад едното подостряне на човката — заразмишлява Азирафел.
— Слушай — настоя Кроули. — Става въпрос за това, че когато птичето изравни планината със земята и нищичко не остане от нея, тогава…
Азирафел отвори уста. Кроули беше наясно, че се готви да изтърси нещо по повод относителната твърдост на птичите човки и гранитните планини, и бързо се юрна по-нататък.
— … ти няма още да си догледал „Нотите на живота“.
Азирафел замръзна на място.
— А на тебе тоя филм ще ти хареса — отсече безмилостно Кроули. — Наистина.
— Момчето ми…
— Няма да имаш друг избор.
— Чуй ме…
— Раят няма вкус.
— Виж сега…
— Освен това кьорав суши-ресторант няма. Болка се изписа по станалото изведнъж много сериозно лице на ангела.
— Не мога да се оправям с това, като съм пиян — рече той. — Трябва да изтрезнея.
— И аз.
Щом алкохолът напусна кръвните им потоци, и двамата се смръщиха и поизправиха гърбове. Азирафел поправи вратовръзката си.
— Не мога да се меся в Божествените планове — изграчи той.
Кроули се загледа замислено в чашата си и пак я напълни.
— А в дяволските козни?
— Моля?
— Ами би трябвало да са дяволски, като са козни, нали така? Това, дето го правим ние. Моята страна.
— Ах, но всичко това е част от цялостния Божествен план — заяви Азирафел. — Твоята страна не може да предприеме нищо, без то да е част от неизразимо великия Божествен план — добави той с леко самодоволство.
— Ще ти се!
— Не, това е… — Азирафел нервно щракна с пръсти. — Онова бе… Как му викаше ти с твоите цветисти идиоми? Правда без дрехи.
— Голата истина.
— Да. Точно така.
— Е… щом си убеден… — рече Кроули.
— Нямам никакви съмнения.
Кроули погледна лукаво.
— Тогава не можеш да бъдеш сигурен — поправи ме, ако греша, — не можеш да бъдеш сигурен, че
