Нютон Пълсифър никога през живота си не бе имал кауза. Нито пък, доколкото знаеше, бе вярвал в нещо. Беше конфузно, защото на него много му се искаше да вярва в нещо — беше разбрал, че вярата е спасителният пояс, който помага на повечето хора да преплуват бурните води на Живота. Хубаво щеше да е да повярва в някой върховен Бог, макар че би предпочел да си побъбри с Него половин час, преди да приеме вярата, та да си поизясни това-онова. Беше киснал в какви ли не църкви в очакване на онзи единствен проблясък синя светлина, но проблясъкът не беше дошъл. Тогава пък се бе опитал официално да стане атеист, но не притежаваше твърдата като скала и самодоволна сила на вярата дори за това. А всичките политически партии до една му се струваха еднакво нечестни. От екологията пък се бе отказал, когато екологичното списание, за което бе абониран, представи на читателите си план за градина за самозадоволяване и там бяха нарисували екологичната коза, вързана на метър от екологичния пчелен кошер. Нют беше прекарал много време в къщата на баба си на село и смяташе, че поназнайва нещичко за навиците както на козите, така и на пчелите, и оттам заключи, че това списание го прави банда смахнати къркандета. Освен това в него твърде често се срещаше думата „общност“. Нют винаги бе подозирал, че хората, които редовно използват думата „общност“, я използват в много специфичен смисъл, който изключваше него и всички негови познати.
После се беше опитал да повярва във Вселената, което му се виждаше достатъчно надеждно, докато най-невинно не бе започнал да чете нови книги, чиито заглавия съдържаха думи като „хаос“, „време“ и „квантов“. И откри, че дори и хората, които си вадеха хляба, така да се каже, с Вселената, не вярваха в нея наистина и всъщност доста се гордееха с това, че не знаят какво точно е тя и дори възможно ли е да съществува на теория.
За праволинейния ум на Нют това беше непоносимо.
Нют не беше повярвал във „Вълчетата скаути“, а после, като порасна достатъчно, не повярва и в скаутите32.
Обаче беше готов да повярва, че работата на чиновник по заплатите в „Юнайтед холдингс Пи Ел Си“ е възможно най-скучната на света.
Ето как изглеждаше като мъж Нютон Пълсифър: ако влезеше в някоя телефонна кабина и се преоблечеше, на излизане можеше да прилича на Кларк Кент33.
Ала беше открил, че доста харесва Шадуел. С хората често ставаше така — за най-голяма Шадуелова досада. Семейство Раджит го харесваше, защото си плащаше редовно наема, не правеше проблеми, а расизмът му беше такъв един намръщен и косвен, че никак не ги обиждаше — просто Шадуел мразеше наред всички хора по света независимо от каста, цвят и вероизповедание и не възнамеряваше да прави изключение за никого.
Мадам Трейси го харесваше. Нют се изуми, когато откри, че наемателката от съседния апартамент е майчински настроена душица на средна възраст, чиито посетители джентълмени се отбиваха колкото заради мъничкото строга дисциплина, на която все още беше способна, толкова и за да пийнат по чайче и да си побъбрят с нея. Понякога, след като смукнеше триста грама „Гинес“ в събота вечер, Шадуел се изтъпанваше в коридора между двете стаи и почваше да крещи неща като „Блуднице вавилонска!“, но тя сподели с Нют на четири очи, че открай време му била благодарна за това, тъй като най-близкото място до Вавилон, до което е стигала, беше Торемолинос. Все едно безплатна реклама, така беше казала.
Беше казала също и, че нямала нищо против, дето той думкал по стената и ругаел по време на следобедните й сеанси. Коленете я въртели, та не винаги можела да трака с чукалото по масичката, обясни му тя, та малко глухо думкане й идвало таман.
В неделя тя му оставяше на прага ядене, захлупено с чиния да не изстива.
Нямаше как да не харесваш Шадуел, така казваше тя. Но какво ли от това — със същия успех можеше да мятка хлебни топчета в някоя черна дупка.
Нют се сети за другите изрезки и ги бутна през оклепаното бюро.
— Това какво е? — попита подозрително Шадуел.
— Феномени — обясни Нют. — Нали ми наредихте да търся феномени. Боя се, че в днешно време феномените са повече от вещиците.
— Някой стрелял по зайци със сребърни куршуми и на другия ден една от селските бабишкери куцала? — попита с надежда Шадуел.
— Боя се, че не.
— Някоя крава да се е тръшнала и да е умряла, след като някоя жена я е погледнала?
— Не.
— Какво тогава? — тросна се Шадуел. Той се затътри до лепкавия кафяв бюфет и измъкна кутия кондензирано мляко.
— Разни странни работи — обясни Нют.
Беше прекарал седмици наред в подобни занимания. Шадуел наистина беше оставил вестниците да се трупат. Някои от тях бяха отпреди години. Нют имаше доста добра памет — може би, защото за двайсет и шест години живот му се бяха случили много малко неща, с които да я запълни, и беше станал голям спец по някои от най-езотеричните теми.
— Всеки ден сякаш изниква нещо ново — Нют взе да се рови из четириъгълничетата от вестникарска хартия. — Стават някакви смахнати работи с атомните електростанции и като че ли никой не знае защо. А някакви хора твърдят, че загубеният континент Атлантида бил изплувал. — Той изглеждаше горд с постигнатото.
Ножчето на Шадуел проби кутията с кондензирано мляко. Нейде далече иззвъня телефон. И двамата инстинктивно не му обърнаха внимание. И без друго търсеха само мадам Трейси, а някои обаждания не бяха предназначени за мъжки уши. Първия ден Нют добросъвестно беше вдигнал слушалката, беше изслушал внимателно въпроса, беше отговорил „В момента слипове, сто процента памук, от «Маркс енд Спенсър»“ и слушалката замлъкна.
Шадуел вдъхна дълбоко.
— Мани ги, тези феномени не са от тия, дето ни трябват — рече той. — Не виждам как вещиците ги праят таквизи работи. Тях по ги бива да потопяват разни неща, ша знайш.
Нют отвори и затвори уста няколко пъти.
— Ако ще сме силни в борбата с вещерството, не можем да си позволим такива работи да ни разсейват — продължи Шадуел. — Нещо по-вещерско така, намерил ли си?
— Но американските войски са кацнали там да го пазят — изхленчи Нют. — Несъществуващ континент…
— Има ли вещици на него? — попита Шадуел и за първи път прояви искрица интерес.
— Не пише — отвърна Нют.
— Мани го тогава, то е само политика и география — заяви презрително Шадуел.
Мадам Трейси надникна иззад вратата.
— Ку-ку, господин Шадуел — поздрави тя и махна дружелюбно на Нют. — Някакъв господин ви търси по телефона. Здравейте, господин Нютон.
— Къш, блуднице — машинално отвърна Шадуел.
— Винаги се изразява толкова изискано — каза мадам Трейси, без да му се връзва. — А в неделя ще сготвя вкусен черен дроб.
— По-скоро с Дявола шъ вичерям, жено.
— Та ако ми върнете чиниите от миналата седмица, много ще ми е от помощ, сладурчето ми — рече мадам Трейси и заприпка, залитайки, на осемсантиметровите си токчета обратно към своя апартамент и към каквото там беше прекъснато.
Шадуел се отправи, мърморейки, към телефона, а Нют огледа унило изрезките си. Имаше една за камъните на Стоунхендж, които се измествали, като че били железни пломби в магнитно поле.
Смътно долавяше едната страна на телефонен разговор.
— Кой? А. Мда. Да. Тъй ли казваш? Кой клас нещо ще да е туй? Да. Как ’кайш, гус’ине. Та значи къде е т’ва място…?
Но тайнствено местещите се камъни не бяха по вкуса на Шадуел.
— Хубаво, хубаво — увери Шадуел събеседника си. — Веднага се фащаме с него. Ш’ пратя най-добрия
