Менят се времената, размишляваше куриерът.
Сега по реката ведро плуваха бели и кафяви скулптури от пяна и мътилка и често я покриваха по протежение на метри. А там, където водната повърхност се виждаше, тя беше покрита с тънък колкото молекула лъскав петрохимикален слой.
Чу се силно пърпорене. Чифт гъски, благодарни, че отново са в Англия след дългия изтощителен полет над Северния Атлантик, кацнаха върху дъгоцветната вода и безследно потънаха.
Смешен стар свят, размишляваше куриерът. Ей ти го Ук, навремето най-красивата река в тази част на света, а сега — просто превъзнасяна индустриална клоака. Лебедите потъват на дъното, а пък рибите плуват отгоре. Е, това е то прогреса. Прогреса не можеш го спря.
Беше стигнал до мъжа в бяло.
— Ще извинявате, сър. Партизанско име Тебешира?
Човекът в бяло кимна и не каза нищо. Продължи да зяпа реката и да следи с поглед една впечатляваща скулптура от мътилка и пяна.
— Толкова е прекрасно — прошепна той. — Толкова е прекрасно, мътните да го вземат!
Куриера сякаш за миг загуби дар слово. После автоматичните му системи сработиха.
— Смешен е тоя стар свят, нали грешка няма, такова де, обикаляш цял свят и разнасяш това и онова и после ей го на, буквално си си вкъщи, така да се каже, искам да кажа аз съм роден и съм израсъл тука, сър, и до Средиземно море ходих, и в Де Мойн, а т’ва е в Америка, сър, а сега ей ме на тука и пратка за вас, сър.
Човекът с партизанско име Тебешира пое пакета, пое и папката и се подписа. Докато се подписваше, писалката — започваше със 3, следваше петно и накрая свършваше с нещо, което би могло да е „еност“, а можеше да е и „яване“.
— Много съм ви задължен, сър — рече куриерът.
Той тръгна обратно по брега към натовареното шосе, където беше оставил микробуса, като се опитваше да не поглежда към реката.
Зад него мъжът в бяло отвори пакета. В него имаше корона — диадема от бял метал, инкрустирана с диаманти. Няколко секунди той я оглежда със задоволство, после си я сложи. Тя заблестя в лъчите на изгряващото слънце. После патината, която бе започнала да покрива сребърната й повърхност там, където пръстите му я бяха докоснали, плъзна по нея и я покри напълно; короната почерня.
Белият се изправи. Едно може да се каже за замърсяването на въздуха — изгревите са трепач. Сякаш някой е подпалил небето. А някоя небрежно захвърлена клечка кибрит би могла да подпали и реката, но, уви, за това време нямаше. Той знаеше къде и кога е срещата на Четиримата и се налагаше да побърза, за да стигне там днес следобед.
Може би ще подпали небето, помисли си той. И напусна мястото почти незабележимо.
Почти беше време.
Куриерът беше оставил микробуса си на тревната ивица до шосето с две платна. Той заобиколи откъм страната на шофьора (предпазливо, защото разни коли и камиони продължаваха да се носят като ракети по завоя), бръкна през отворения прозорец и взе графика от таблото.
Значи му оставаше още само една доставка.
Прочете внимателно инструкциите, написани на квитанцията.
Прочете ги пак, като обърна особено внимание на адреса и съобщението. Адресът се състоеше
от една дума: Навсякъде.
След това написа с протеклата писалка кратка бележка до Мод, неговата жена. Тя гласеше просто: „Обичам те.“
После върна обратно графика на таблото, погледна наляво, погледна надясно и тръгна целенасочено да пресича шосето. Тъкмо го беше преполовил, когато една германска таратайка изхвърча иззад завоя — шофьорът й беше луднал от кофеин, от малки бели хапченца и от транспортния правилник на Европейската икономическа общност.
Куриерът сподири с поглед отдалечаващото се туловище на колата.
„Брей — помисли си той, — изтърва ме на косъм.“
После погледна канавката.
Ох, помисли си.
— ДА — потвърди глас иззад лявото му рамо или поне иззад спомена за лявото му рамо.
Куриерът се обърна — и погледна, и видя. Отначало не можеше да намери думите, не можеше нищо да намери, но после целоживотният професионален навик надделя и той произнесе:
— Съобщение за вас, господине.
— ЗА МЕН?
— Да, господине. — Искаше му се все още да има гръклян. Ако си имаше гръклян, щеше да може да преглътне.
— Опасявам се, че пакет няма, господин… ъъ, сър. Само съобщение.
— ПРЕДАЙ МИ ГО ТОГАВА.
— То е следното, сър. Кхъ-кхъ. Ела и виж.
— НАЙ-СЕТНЕ — лицето му се хилеше, но пък с това лице нямаше как да е другояче.
— БЛАГОДАРЯ — продължи лицето. — ТВОЯТА ПРЕДАНОСТ КЪМ ДЪЛГА Е ПОХВАЛНА.
— Сър? — покойният куриер пропадаше в сива мъгла. Всичко, което виждаше, бяха две сини точки, които можеше да са очи, а можеше да са и далечни звезди.
— НЕ ГО СМЯТАЙ ЗА УМИРАНЕ — посъветва го Смърт. — ПО-ДОБРЕ СИ МИСЛИ, ЧЕ СИ ТРЪГНАЛ ПО- РАНО, ЗА ДА ИЗБЕГНЕШ НАВАЛИЦАТА.
Куриерът разполагаше с кратък миг да се почуди дали новият му познат не се шегува и да реши, че не, никак не се шегува; а после вече нямаше нищо.
Червено небе сутрин. Значи ще вали. Да.
Сержант издирвач на вещици Шадуел отстъпи назад, килнал глава настрани.
— Добре значи — рече той. — Значи си съвсем готов. Всичко ли взе?
— Тъй вярно, сър.
— Махалото за откриване?
— Махало за откриване, тъй вярно.
— Инструмента за притискане на палци?
Нют преглътна и попипа джоба си.
— Инструмент за притискане на палци — потвърди той.
— Подпалките?
— Сержант, наистина мисля, че…
— Подпалките?
— Подпалки35 — отрони тъжно Нют. — И кибрит.
— Камбана, книга и свещ?
Нют опипа друг джоб. Вътре в него имаше хартиен плик, които съдържаше малко звънче от онези, които подлудяват зелените папагалчета, розова свещичка за рождени дни и малка книжка със заглавие „Молитви за мънички ръчички“. Шадуел му беше набил в главата, че макар и вещиците да са основната мишена, добрият издирвач на вещици не бива да пропуска шанса набързо да изгони някой и друг дух и затова по всяко време трябва да си носи полевия комплект.
— Камбана, книга и свещ — потвърди Нют.
— Игла?
— Игла.
— Браво на момчето. Никога не забравяй иглата. Тя е щикът на твойта артилерия на светлината.
