Шадуел отстъпи назад. Нют смаяно забеляза, че очите на стареца се насълзиха.
— Де да можех и аз да тръгна с тебе — рече той. — То ясно, че никаква няма да я свършим, ама хубаво щеше да е да се поразмърдам пак. Мъчен е тоя живот, ша знайш — всичкото т’ва лежане в мокрия треволяк, докато гледаш скришом дяволските им кълчотения. В кокалите ти се просмуква нещо, дето после те довършва.
Той изправи гръб и козирува.
— Тръгвай тогава, редник Пълсифър. Дано те следват войските на прославата.
След като Нют потегли, Шадуел се сети за нещо — нещо, което досега не бе имал възможност да направи. Онова, от което имаше нужда, беше карфица. Не военен модел карфица, която се употребява за вещици. Най-обикновена карфица, каквато можеш да забиеш в карта.
Картата висеше на стената. Беше стара. На нея го нямаше Милтън Кейнс. И Харлоу го нямаше. Манчестър и Бирмингам почти ги нямаше. Вече триста години това беше картата на главния щаб на армията. В нея все още стърчаха забити карфици главно в Йоркшир, Ланкашир и няколко в Есекс, но ръждата почти ги беше изяла. Навсякъде другаде само кафяви угарки свидетелстваха за далечната мисия на някой отколешен издирвач на вещици.
Най-накрая Шадуел намери карфица сред боклука в пепелника. Дъхна й, избърса я до блясък, присви очи и огледа картата. Намери Тадфийлд и тържествуващо заби карфицата.
Тя проблесна.
Шадуел отстъпи крачка назад и отново козирува. В очите му имаше сълзи.
После се врътна кръгом и козирува на витрината. Беше стара и олющена, а стъклото й счупено, но в известен смисъл витрината — това беше АИВ. Тя съдържаше Полковото сребро (Купата на Междубатальонния турнир по голф, непечелена от никого, уви, от седемдесет години); съдържаше рязания, зареждащ се през дулото пистолет гръмотевица на полковник издирвача на вещици Далримпъл „Неяж- нищо-живо-с-кръвта-нито-използвай-магии-нито-пъксъблюдавай-уговореното- време“; имаше и експонати, които на пръв поглед бяха орехи, но в действителност бяха изсушени глави на ловци на глави, дар от граждански служител издирвач на вещици Хорас „Хвани ги преди да те хванат“ Наркър, пътувал много по чужбина; съдържаше спомени.
Шадуел си издуха шумно носа в ръкава. После си отвори за закуска кутия кондензирано мляко.
Ако войските на прославата се бяха опитали да следват Нют, части от тях щяха да окапят по пътя. Поради това, че без Нют и Шадуел те бяха мъртви от сума ти време. Грешка беше Шадуел да бъде смятан за самотен хахо. Просто всички останали бяха мъртви в повечето случаи от неколкостотин години насам. Навремето армията наброяваше толкова хора, колкото в момента фигурираха в творчески воденото счетоводство на Шадуел. Нют с учудване откри, че Армията на издирвачите на вещици има предшественици, също толкова отколешни и почти също толкова кървави като по-земното й съответствие.
Тарифите за заплащане на издирвачите на вещици бяха установени веднъж завинаги от Оливър Кромуел и никога не бяха преразглеждани. За офицерите — крона, за генерала — златна лира. Това беше просто хонорар, разбира се, защото човек получаваше за издирена вещица по девет пенса и каквото си избере от покъщнината й.
Налагаше се наистина да разчиташ на тия пенита. И затова, преди Шадуел да започне да фигурира в разплащателните ведомости на Рая и Ада, положението беше малко мъчничко.
Заплатата на Нют беше един стар шилинг годишно36.
В замяна на това той се задължаваше да носи „огниво, кремък, палило, кутийка прахан или възпламенителни клечки“ у себе си през цялото време, макар Шадуел да му беше изтъкнал, че газовата запалка „Ронсън“ би свършила чудесна работа. Шадуел бе възприел изобретяването на патентованата запалка за цигари така, както редовите войници са приветствали винтовката с пълнител.
Както го виждаше Нют, това беше все едно да членуваш в някоя от ония организации като „Запечатания възел“ или при ония, които постоянно превоюват американската Гражданска война. Изкарва те от къщи в събота и неделя и така поддържаш живи прекрасните стари традиции, създали Западната цивилизация такава, каквато е днес.
Час след като напусна главния щаб, Нют спря на една отбивка и прерови кутията на съседната седалка.
После отвори прозореца на колата. За целта използва чифт клещи, тъй като дръжката отдавна беше паднала.
Пакетът с подпалки прехвърча със замах през плета. Миг по-късно го последва уредът за притискане на палци.
За останалото се подвоуми, после го прибра обратно в кутията. Иглата беше от военния модел на издирвачите на вещици с хубаво абаносово топче отгоре като дамска игла за шапки.
Знаеше за какво служи. Доста нещо беше изчел. На първата им среща Шадуел го беше заринал с брошури, но освен тях армията беше натрупала и най-различни книги и документи, които, както подозираше Нют, щяха да струват цяло състояние, стига да излезеха на пазара.
Иглата служеше за забиване в жертвите. Ако по тялото им имаше петно, където не чувстваха нищо, значи бяха вещици. Просто и ясно. Някои от мошениците издирвачи бяха използвали специални сгъваеми игли, но тази си беше от истинска твърда стомана. Не би могъл да погледне стария Шадуел в очите, ако я изхвърлеше. Освен това да я хвърли, вероятно носеше лош късмет.
Запали двигателя и продължи пътя си.
Колата му беше „Васаби“. Той си я беше кръстил „Дик Търпин“ с надеждата, че някой ще го попита защо.
Много прецизен ще да е този историк, който успее да посочи с точност деня, в който японците от сатанински автомати, копиращи всичко от Запада, са се превърнали в сръчни, хитроумни инженери, оставящи въпросния Запад с пръст в уста. Но васабито беше проектирано тъкмо в този объркан ден и съчетаваше традиционните слаби места на повечето западни коли с цял куп изобретателни провали, чието избягване е превърнало фирми като „Хонда“ и „Тойота“ в онова, което са днес.
Въпреки цялото си старание Нют никога не беше виждал друго „Васаби“ в движение. Години наред и не особено убедително той разпалено обясняваше на приятелите си колко била икономична тая кола и каква работа вършела с отчаяната надежда, че някой от тях също ще се прилъже да си купи, защото нещастието не обича да е само.
Напразно им изтъкваше 823-кубиковия мотор, кутията с три скорости, невероятните предпазни приспособления от рода на балоните, които се надуваха при опасност, например когато караш със седемдесет километра в час по право и сухо шосе, но си на път да катастрофираш, защото огромен предпазен балон ти закрива видимостта. Освен това изпадаше в лек лиризъм по повод радиото корейско производство, което хващаше невероятно добре Радио Пхенян и симулирания електронен глас, който те предупреждаваше, че не си си сложил предпазния колан, дори и когато си го сложил; той беше програмиран от някой, които не само не разбираше английски, но и японски не разбираше. Изработката му била цяло изкуство, казваше Нют.
Вероятно под изкуство в случая се имаше предвид грънчарството.
Приятелите му кимаха, съгласяваха се и решаваха за себе си, че ако някога работата опре дотам да избират между „Васаби“ и ходене пеша, ще вложат пари в чифт обувки; така или иначе, беше все тая — една от причините за невероятната икономичност на васабито беше фактът, че то прекарваше сума ти време в очакване в гаража, докато коляновите валове и разните му там други работи дойдат по пощата, изпратени от единствения в света оцелял представител на „Васаби“ в Нигирицуши, Япония.
Изпаднал в онзи смътен, напомнящ зен транс, в който шофират повечето хора, Нют се усети, че се чуди как точно се използва иглата. Дали се казва „Имам игла и не се боя да я използвам“? С карфица всичко е
